— Мистър Мур — подсказва ми онзи.
— Да, да, мистър Мур. Много ми беше приятно — избъбрям, като продължавам пътя си.
Излиза, че фамилиарността на Мур не е чак тъй невинна, защото той отново се озовава редом с мене, вероятно забравил за къде се е запътил.
— Какво щастие, че ви срещнах. Моят шеф, мистър Томас, ужасно много иска да ви види.
— Ще ми бъде приятно — кимам любезно. — Нека ми се обади. Аз съм отседнал в Хилтън.
И правя още три крачки към гарирания наблизо зелен мерцедес, преди Мур повторно да ми препречи пътя.
— Няма ли да е нахално, ако ви предложа още сега да отскочим до него. Той е тук, съвсем наблизо.
— Не, съжалявам, но в момента не съм на разположение — процеждам и наново, този път по-енергично, отстранявам натрапника.
Още пет крачки към мерцедеса. И още веднъж Мур се е озовал пред мене:
— Казвате, значи, че сте отседнали в Хилтън?
— Именно.
— Обаче там ви няма записан.
— Сведенията ви са остарели, драги. Пристигнах тази заран. Впрочем на какво дължа този интерес — да ме търсите по хотелите?
— Служба, какво да се прави — въздъхва Мур. — Аз съм от военната полиция.
— Можехте с това да почнете — забелязвам, като отново го отмествам. — А не да играете на светски покани.
— Не се опитвайте да ме блъскате — произнася с вече заплашителен тон мъжът.
— А вие не се опитвайте да ме спирате.
— Казах ви, че съм от военната полиция.
— Отде мога да знам какъв сте.
Вместо отговор Мур вади служебна карта и ми я показва.
— Това променя нещата — промърморвам. — Искам да кажа, че сега ви вярвам. Колкото до другото — гледайте си работата. Не се числя към вашата армия и пет пари не давам за вашата полиция.
— Има и друга полиция! — напомня мъжът.
— Точно така. Обърнете се към нея.
Отстранявам го този път съвсем грубо, като едва не го събарям, и вече съм на две крачки от мерцедеса, когато Мур наново ме настига. Изпод сивото му лятно сако дискретно се подава дулото на масивен люгер.
— Не мърдайте, Каре!
Вместо отговор правя бърз скок към колата, отварям вратичката, сядам, запалвам и стремглаво потеглям.
„Ще бъда съвсем наблизо“ — бе казала дамата. Улицата обаче е пуста, ако не се смятат две възрастни жени с пазарски чанти, спрели до ъгъла на приказка. Безлична улица в безличен жилищен квартал, с два реда паркирани коли. Ако Мод е в някоя от тези коли или в някой от близките входове, би трябвало отдавна да ми е дала знак. Само че нейното „съвсем наблизо“ вероятно е доста далече, а не е изключено и отдавна да си е тръгнала, отегчена да ме чака.
Тия мисли ме занимават между другото, докато се движа с пълна скорост в тесния проход между колите. Сетне грижите за Мод изобщо престават да ме вълнуват, понеже вниманието ми е привлечено от нещо по- належащо. Едва съм завил зад ъгъла, когато една от гарираните там коли напуска мястото си и ме сподиря. Може да е и съвпадение. Отбивам се в първата пряка и с неудоволствие установявам, че сивото БМВ продължава да се мъкне подире ми. Давам енергично газ с риск да връхлетя върху някой случаен минувач. Колата зад гърба ми също повишава скорост.
Вземам нов завой. После — още един. И тук наскачам на второ БМВ, което вероятно ме причаква, ако съдя по това, че зад кормилото се мярка тъпата физиономия на Мур. Натискам отново по-силно педала, ала черната кола на Мур се движи неотстъпно след мене.
Сивото БМВ е изчезнало. Нищо чудно да съм се припознал. Куриозите на малшанса. Бягаш от фиктивния преследвач, за да попаднеш на истинския.
Понечвам да свия в следващата пряка, но тя се оказва еднопосочна. А по-следващата… По-следващата е булевардът: светофарове, пешеходни пътеки, полицаи — край на високите скорости и на лудориите, ако не искаш, додето бягаш от военните власти, да се озовеш при федералните.
Едва съм излязъл на булеварда, и виждам отново сивото БМВ, само че този път — пред себе си. Значи, не е припознаване. Надали е нужно да пояснявам, че черната кола е все тъй зад гърба ми. Сега вече мога да бъда спокоен. Настанен съм уютно, като наденичка в сандвич.
Тия типове очевидно поддържат помежду си радиовръзка. И, което е също очевидно — те не са двама, а трима, защото малко по-късно отляво се появява едно жълто порше, изравнява се с мене и повече не ме напуска. Все едно че съм в пакет.
Започвам да карам по-бавно. Това принуждава и тройката да намали скоростта. А това пък предизвиква раздразнението на шофьорите зад нас, особено спрямо жълтата кола. Раздават се дори две-три предупредителни изсвирвания, ала без особен резултат. Човекът зад кормилото на поршето има същото тъпо и нагло изражение, като това на Мур, а подобни хора трудно могат да бъдат повлияни от звукови ефекти.
Положението изглежда безнадеждно. Но понеже съм закърмен с идеята, че безнадеждни положения не съществуват, аз продължавам да се движа невъзмутимо в средата на пакета, като следя внимателно обстановката. Предполагам, че ако познавах по-добре Майнц, и тримата отдавна щяха да са ме загубили като спътник, обаче какво да се прави, човек не може да познава всички градове като петте си пръста.
Дългоочакваната възможност се появява при един от поредните светофарове. До тротоара се е освободило едно място тъкмо за бездомник като мене и аз бързо се настанявам там, като оставям сивото БМВ да мине отвъд кръстовището, а другите двама хаплювци — да се чудят какво да правят, защото една кола не може да спре току-тъй на платното, сред най-голямото движение и пред очите на полицая.
Паркирам прочее, докато ония, щат не щат, отминават напред с общия поток. Сетне отново потеглям, свивам надясно и натискам газта. Лошото е, че по тия централни улици газта не може да се натиска произволно, защото пред тебе има други коли. Лошото е, че вече не знам накъде точно се движа, защото съм загубил представата за посока. А най-лошото е, че както сочи стрелката на таблото, бензинът в резервоара застрашително е намалял.
Отново завивам надясно и този път се озовавам в познати места. Улицата слиза надолу, а над нея е прехвърлен циментов мост. Спомням си я тази улица. Тя води към околовръстния булевард.
Познати места и познати хора. На следващата пресечка пред мене ненадейно изниква жълтото порше, а след пресечката зад гърба ми се залепва и Мур. Колкото до сивото БМВ, то също не закъснява да ме подпре отляво. Местата са донейде разменени, но иначе сме си все същата компания.
Спокойна, възпитана компания. Нищо общо с гонениците от криминалните филми, прекатурванията, задминаването, космическите скорости и адския писък на внезапно натиснати спирачки. Движим се чинно в пакет и само аз единствен съм в малко неудобно положение. Няма как да развържа пакета.
А може и да има как. Няколко метра преди да излезем на околовръстния булевард, давам десен мигач, нещо съвсем естествено, тъй като десният завой е задължителен. Поршето пред мене прави същото и естествено поема в посочената от знака посока, докато аз пренебрегвам задължителния завой и опитвам забранения. Тук вече мога да натисна по-енергично гъбката и да се отправя с пълна скорост към Хилтън. Отново давам десен мигач, с което вероятно затруднявам донейде преследвачите, леко изостанали от мене, като ги поставям пред дилемата: не ги ли будалкам повторно. Един миг, разбира се, нищо повече, но кой ти го дава. Завивам стремглаво в алеята към хотела, задминавам също тъй стремглаво парадния вход, озовавам се отново на булеварда и поемам вече в обратна посока, сетне отново правя рязък завой към Хилтън и този път се вмъквам в хотела или по-точно в подземния му гараж.
Паркирам мерцедеса на първото свободно място, мярнало ми се пред очите, изскачам бързо от колата, вземам асансьора и се озовавам в хола. Отново познато място. Но този път, за щастие, без познати
