Райън.
— Оставете театъра. И не се опитвайте да хитрувате. Отговаряйте точно, защото нямам време!
Тонът отново е станал заплашителен. Сега, след като е изкопчил необходимите сведения, Мур би могъл да си позволи за десерт и тази малка атракция — да ми пусне една ампула.
— Глух ли сте! — извиква грубо мъжът. — Кажете, кой стои зад гърба ви!
Вижте по-добре кой стои зад вашия гръб — би следвало да кажа, но разговорът май почва да става излишен. Иззад таблата на вратата се е появило ново действуващо лице. Действуващо в точния смисъл на думата: един рязък жест и Мур се свлича върху мокета.
— Мокета, Майкъл! Трябва да благодарите на мокета — пояснява Сеймур. — Иначе в тия празни халета всяка стъпка кънти.
— За втори път установих, че сте прекалено ефикасен за един социолог — промърморвам. — Юмрукът ви е страшен.
— Юмрукът? — Американецът разтваря пръсти и ми показва някаква метална топка. — В моя хотел ключът виси на тая бронзова топка, за да не го носиш в джоба си. А аз точно затуй го нося.
Той се навежда и пристъпва към бегъл преглед на джобовете на Мур.
— Човекът има тук наоколо още двама приятели — предупреждавам.
— В момента те не са тук наоколо — отвръща Сеймур, като продължава огледа си.
— А мерцедесът е в Хилтън.
— Нека си седи. Засега той е неизползваем.
— Мод изчезна.
— Ако беше изчезнала, аз нямаше да съм тук — възразява американецът. — Закъснях наистина, но това ви е дало възможност да се позабавлявате.
— Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.
— Единствено опасните заслужават внимание. Впрочем за вас е време да тръгвате. От другата страна на моста ви очаква Мод.
Той ми кима разсеяно и се заема с портфейла на Мур.
В края на надлеза наистина намирам дамата, само че ми е нужно време, за да се уверя, че това е тя. Малко работа с гребена върху прическата, малко ярък руж върху устните, едни огромни тъмни очила — и ето че фасадата е неузнаваема.
— Едва ви познах — промърморвам. — Ако не бяха тия снажни форми…
— Оставете красноречието — прекъсва ме Мод. — Трябва да изчезваме.
Тя ме повежда към паркирания наблизо стоманеносив мерцедес и минута по-късно сме вече на път.
— Изглежда, че и вие нямате вкус към опасните игри — забелязвам.
— Аз имам вкус към вкусните неща, Албер. А като си представя, че в къщи ни чака само една студена шунка…
Опасни игри и студена шунка. Какво да се прави — свят широк, хора разни.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Престанете с вашия Сеймур — казвам с малко пресилено раздразнение. — Той е пълен авантюрист.
И загребвам с ожесточение от гъшия пастет.
— Вие сте неблагодарен — възразява Мод и на свой ред загребва. — Ако съдя по това, което разказахте, Сеймур ви е извадил от гроба.
— Да. След като предварително ме натика в него.
— Как можете да говорите така! — произнася дамата с нотка на огорчение.
Огорчението съвсем не й пречи да постави добавъчен слой пастет върху филията си.
— Уверяваше ме, че всичко било предвидено и нямало никакъв риск.
— Нали нищо не ви се случи? Какво искате повече?
При тия думи тя отхапва от добре намазаната филия и ми отправя пълен с порицание поглед.
— Но щом всичко е било предвидено, трябвало е да знаете, че Мур ходи у Дейзи.
Жената преглъща залъка и преди да пристъпи към следната хапка, промърморва:
— Може и да сме знаели.
— Трябвало е дори да знаете, че Мур ще иде у Дейзи именно днес.
Мод поднася филията към пълните си устни, но ръката й спира насред път:
— Може и да сме знаели.
— Това исках да чуя. Значи, вашият Сеймур съзнателно ме е натикал в ръцете на Мур, за да му сервирам показанията си и да помогна на Томас в двубоя с Райън.
Дамата не бърза да отговори, а отхапва ново късче и акуратно го сдъвква.
— Мисля, че отивате малко далече в подозренията си. Мур се яви в дванайсет часа, а вие влязохте при Дейзи в десет. Никой не ви е карал да превръщате служебното посещение в оргия.
— Каква оргия? Вие…
— Знам, знам, аз фантазирам. Само че не мога да си представя какво може да прави един мъж при Дейзи в продължение на цели два часа, освен…
— Като че ли не ви е известно каква бъбрица е.
— Известни са ми всичките й качества. Именно затова споменах за оргия.
— Не. Споменахте, за да оправдаете Сеймур. Обаче не успяхте. И да ви кажа ли защо?
Тя не проявява интерес към въпроса ми, заета с филията и с чашата мляко.
— Защото, ако Сеймур не желаеше да попадам в ръцете на Мур, щяхте да предприемете спасителната си акция малко по-рано и, по-точно, докато все още стояхме пред квартирата на Дейзи.
— Не беше възможно, Албер.
— Нали щяхте да бъдете „съвсем наблизо“?
— Съвсем наблизо бях. На не повече от сто метра. И в същия този сив мерцедес. Обаче ако мислите, че шефът е седял до мене…
— Нямам представа къде е седял.
— Затуй не говорете излишни неща. Той беше в колата си на съседната улица. Поддържахме връзка… знаете как.
Дамата се лъже, ако си въобразява, че е разсеяла съмненията ми, но и аз се заблуждавам, ако смятам, че ще ми сервира някоя улика срещу Сеймур. Тя го боготвори. Просто невероятно.
— Ясно — кимам. — Вие двамата сте причината да живея сега втори живот.
— Не допускам, че живеете втори живот — забелязва Мод, след като отпива глътка мляко.
— Какво искате да кажете?
— Предполагам, че живеете поне своя десети или петнайсети живот.
— Може би сте права. Търговията с оръжие е опасна професия.
— Вие не сте търговец на оръжие, Албер — възразява жената, като ме гледа с тъмните си спокойни очи.
— Вярно е. Официалната ми специалност е стъкларията.
— Вие не сте търговец на нищо, Албер. Освен може би — на информация.
— Още малко, и ще ме изкарате агент на Москва.
— Това не допускам. Но предполагам, че все пак сте нечий агент.
— Смятате ме за свой колега. Би следвало да съм поласкан.
Мод отмества чинията и отново ме поглежда.
— Аз съм твърде дребен служител, за да бъда ваш колега. Допускам по-скоро, че сте колега на Сеймур.
Тя замълчава. После ненадейно казва с обичайното си безразличие:
— Понякога имам чувството, че вие двамата доста си приличате.
