Мод също спокойно гребе от огромния сметанов масив, като следи с крайчеца на окото невралгичното стълбище. Тя е такава царица на безучастния израз, че не издава дори насладата, която без друго изпитва от лакомството.
Часът е единайсет без пет, когато в паркинга най-сетне се приютява една интересна кола. Интересна, понеже от нея излиза Томас. Джобният човек заключва акуратно опела си, сетне с чанта в ръка се запътва към входа на „Самсон“ и потъва вътре.
Три минути по-късно от паркирания точно срещу сладкарницата форд излиза непознат мъж, запътва се на свой ред към входа на „Самсон“ и също потъва вътре.
Още две минути по-късно друг господин излиза от споменатия форд и с непринудена походка се отправя към паркинга. Изравнил се с опела на Томас, той го отключва и все тъй непринудено влиза в колата. Би следвало да се предполага, че господинът среща някакви затруднения вътре, което го принуждава наново да излезе и да вдигне капака на мотора. След като се рови известно време в мотора, човекът отново спуска капака, влиза повторно в опела и вероятно се готви да потегли. Но дали пак среща затруднения, или просто променя решението си, непознатият в крайна сметка излиза от колата, заключва я и тръгва обратно към своя форд. Минута по-късно на входа на „Самсон“ се появява и другият непознат, който също се приютява във форда.
Мод е доловила нарасналия ми интерес към явленията на външния свят, но не пита „кво става там?“, а продължава да си гледа работата, сиреч интериора.
Часът е единайсет и четвърт, когато Томас излиза и се отправя с чантата си към колата. Отключва, сяда зад кормилото и вероятно опитва да запали. Както става често обаче при някои опити, оказва се, че резултатът е доста по-различен от очаквания. Вместо да запали мотора, нашият човек май че се самовзривява. Във всеки случай предната част на опела експлодира в пламък и дим, а миг по-късно се разнася и глух гърмеж. Гърмежът, изглежда, е възприет като сигнал за тръгване от господата във форда, защото колата потегля и в обстановката на общо сепване изчезва зад ъгъла.
След сепването естествено идва редът на суматохата. Тълпата зяпачи, наблюдаващи от почетно разстояние горящия опел, става все по-гъста. Отнякъде изскача и полицай. А малко по-късно се разнася и писъкът на служебните камионетки.
Мод е съхранила обичайното си спокойствие, което не й пречи да наднича през витрината, защото в известни моменти прекаленото спокойствие също става съмнително. Никой обаче не се занимава с нас. Клиентки и сервитьорки са се залепили за витрините да наблюдават произшествието.
— Пак тия терористи! — заявява авторитетно някаква възрастна жена с огромна, ужасно виолетова шапка.
— Може би има и жертви… — възклицава с нотка на едва сдържан копнеж друга.
След намесата на пожарникарите и след появата на санитарите се изяснява, че жертвата е една, но никоя от присъствуващите дами не е в състояние да лансира някаква що-годе убедителна хипотеза за самоличността на потърпевшия. Мод би могла да им даде известни полезни сведения по въпроса, обаче се въздържа.
Когато общата възбуда се поуталожва и келнерките най-после си спомнят за своите служебни задължения, поръчвам още един сладолед и още едно кафе. Навън вече няма нищо особено за гледане, обаче няма и за къде да бързаме. В подобни мигове бързането не е препоръчително.
Ставаме едва в началото на обедния наплив, след като сме се наслушали на околните коментарии и след като пожарникарите, санитарите, полицаите и дори криминалният фотограф отдавна са приключили работата си.
— Проверете най-първо дали не са ви поставили бомба — съветвам дамата, когато стигаме до мерцедеса.
— Ако са поставили, тя положително е за вас — отвръща Мод. — Аз съм твърде дребна, за да ми поставят бомба, Албер.
Потегляме. Колата се движи със скоростта на костенурка по оживените улици и спира продължително на всяко кръстовище. Жегата е надминала дори песимистичната прогноза на синоптиците.
— Като си представя колко хладно е онова ресторантче, дето на времето обядвахме с Франк…
— … И дето е само на две крачки оттук — довършвам вместо дамата.
И за да я отклоня от тези опасни мисли, подхвърлям:
— Значи, платиха на Томас. Интересно кой ще плати на Райън.
— Ще се намери някой — отвръща Мод. — Не сте ли забелязали, че накрая нещата винаги се нареждат.
— Включително и за вас?
Тя не отговаря, понеже светофарът е дал зелено, и цялата колона потегля стремглаво, за да завоюва няколко метра разстояние преди следващия червен сигнал.
— Аз съм лесна, Албер. Хората без големи амбиции са най-лесни.
И тъй, подир толкова години оживена дейност на мерзавец, Томас най-сетне си получи хонорара. Нямам основание да бъда недоволен, макар че и не виждам защо трябва да ликувам. Един мерзавец по-малко или повече, това едва ли ще окаже особено влияние върху общото състояние на планетата.
— А сега? Какво ни предстои сега, скъпа?
— Яйца с шунка, Албер, какво друго. След като цяла заран си губим времето по сладкарници, как искате да сготвя.
Не минават и два часа от произнасянето на тази декларация, когато пържените яйца с шунка вече са факт. А един час по-късно се явява и Сеймур, който сякаш нарочно е изчаквал холът да бъде проветрен от кухненските миризми — не ги ли долавяте тия тежки, нечисти миризми, Майкъл?
Американецът изслушва мълчаливо късата ми сводка за развоя на събитията и едва на края подхвърля:
— Надявам се, че сте доволен.
— Боя се, че вие не сте доволен. Целехте се в Райън, а падна Томас.
— Ще ни направите ли кафе? — обръща се Уйлям към домакинята, която побързва да изчезне в кухнята.
И едва подир туй произнася:
— Не се тревожете, Майкъл. Вече наистина сме в епилога, но завесата още не е спусната.
— И моята скромна роля не е приключена.
— По тая точка грешите. Не искам да кажа, че сте второстепенен артист, но вашата роля е изпълнена.
— Да се надяваме, както казва Мод.
— Вие вече цитирате Мод? — запитва снизходително американецът. — Не бих се учудил, ако сте почнали да си записвате някои нейни изказвания.
— Защо не? Мод е здравият разум. Баналният здрав разум. Не смятате ли, че се нуждаем от малко банален здрав разум?
— В такъв случай, разкрива ви се нова възможност да си вземете известни бележки по становищата на Мод. Предстои ви още едно и, надявам се, последно пътуване с нея.
Минават три дълги дни, изпълнени е дремане, четене и безполезни размисли, преди оповестеното пътуване да се реализира. И противно на смътните ми надежди, то не е нито до Австрия, нито до Швейцария, а само до Щутгарт.
Тръгваме рано заранта, додето още жегата не е стигнала пълния си разгар, подир леката закуска и леката, вече описана дегизировка. Минаваме сравнително бързо през трудно проходимата крайградска зона, тъй като движението е главно насрещно, и излизаме върху широката писта на аутобана.
— Мълчите като сфинкс — избъбрям недоволно по някое време. — Правите се на загадъчна с тия ваши тъмни очила и с това мълчание.
— Мисля, че ние с вас достатъчно се наприказвахме през тия два месеца, Албер — произнася Мод с мелодичния си глас на говорителка в детските предавания.
