пистата.
— Тази ваша кола май не е като онази на Мод — казвам.
— Естествено. Шефът трябва да се отличава от подчинените си. А администрацията трябва да демонстрира възможностите си.
Той намалява едва-едва, колкото да забучи в устните си цигарата и да поеме от таблото електрическата запалка. Сетне отново натиска педала и добавя:
— Големи възможности, Майкъл. Специални мотори, най-съвършена техника за радиовръзка, микрофони, магнитофони, миниатюрни оръжия… Само едно не можем да разберем — че най-страшното оръжие си остава мисълта.
— Мисълта?
— Не тази на тъпака, естествено.
— А, да: вие сте привърженик на психичното оръжие. Това отдавна съм го разбрал.
— Откъде сте го разбрали? — пита Сеймур, като свива вдясно, за да даде път на поршето, напиращо отново за първото място.
— Ами нали непрестанно го прилагате върху мене, вашето психично оръжие, нали всичките ви импровизирани проповеди са една канонада, насочена срещу едната ми психика. Нали…
— Вие говорите за отдавна минали времена, драги, вече ви казах, че имам точна представа за фанатизма ви. Да атакуваш фанатизма, това е празно губене навреме.
Американецът отново е увеличил скоростта и сега се движи тъй плътно зад поршето, че ако то само за миг забави, неминуемо ще връхлетим отгоре му.
— Защо го тормозите? — питам. — Или го задминете, ли го оставете на мира.
— Искам само да му покажа, че не бива да взима илюзиите си за реалност и не следва да се осланя на привидностите.
Известно време той сякаш се забавлява с тази игра на гоненица.
Сетне се връща на темата:
— Не изпитвам особено уважение към никого, включително и към скептици като себе си, но от практична гледна точка фанатиците като вас са по-опасни. Най-кървавите войни и най-зловещите катастрофи са дело на фанатици.
— Скептиците също могат да се похвалят с немалко поразии — напомням.
— Скептикът руши тихо и кротко като дървесния червей.
— Докато в един прекрасен ден сградата рухне из основи.
— Да — кима Сеймур, — ако стопаните спят. Обикновено нещата се ограничават до подменянето на тая или оная греда. Докато фанатиците в разрушителния си порив са като ураган. Религиозните войни, кладите, националсоциализмът, вашата революция — всички тия бури са дело на фанатизма.
— Има и пречистващи бури.
— Знаех, че поредната ви баналност няма да ми се размине — промърморва американецът с нотка на примирение. — Тия баналности са подредени в главата ви като в добре поддържана картотечка, винаги готова за използуване. Скромна картотечка от умерен брой формули, съвсем лесни за запомняне.
В този момент Сеймур натиска рязко газта, дава ляв мигач и надул мотора докрай, бавно, но неумолимо изпреварва поршето.
— Ще го пощадя — избъбря той. — Искам да кажа, ще му отнема изкушението на по-нататъшните илюзии.
Мерцедесът продължава да лети все тъй стремглаво, а пейзажът край нас е съвсем размазан от високата скорост и от настъпващата здрачевина. Поршето изчезва далеч назад. Американецът леко намалява и сменя градските фарове с къси.
— Като ви слушам как теоретизирате, имам чувството, че сте доволен от епилога — подхвърлям.
— Аз винаги теоретизирам, драги. Макар и не винаги гласно. Неприятна привичка, но какво да се прави. Някои си гризат ноктите, аз теоретизирам.
— И все пак — този епилог…
— По-добър от очакваното — признава Уйлям. — Очакваното беше, Райън да иде по реда си, също като Томас, а може би и преди Томас. Сам знаете, че в такива случаи има различни варианти. Теория на вероятностите, непредвидени усложнения и пр.
— Излиза, че не сте му желали най-лошото.
— Напротив. Смъртта е винаги една форма на помилване, Майкъл. Нека умре, защо да се мъчи. Обаче аз бих запитал: защо да не се мъчи? Защо да не мине през уволнението, следствията, процесите и хулите на печата, за да стигне най-сетне до отдиха на затвора. Защо трябва да мре, когато може да живее в постоянен тормоз, той, а също и онази стара отрепка, баща му.
В обсега на фаровете се мярка внезапно, за да изчезне също тъй внезапно крайпътният надпис:
— Не искате ли да ви изведа до Франция? — запитва Сеймур.
— Вече отминахме отклонението — промърморвам.
— По-долу има друго отклонение.
И понеже не отговарям, той сам подхвърля:
— Доколкото си спомням, вие имахте някои неприятности и с французите.
— Не е изключено.
— С французите и с всички останали… Без да говорим за нас, американците.
— Какво съм виновен, че не търпите други да вършат това, което вие самите вършите.
— О, ако става дума за мене, аз съм търпелив човек, Майкъл. Само че не ме бъркайте с Инстанцията. Аз не съм Инстанцията.
— Знам. Вие сте една аномалия.
— Тъй ли? Драго ми е да го чуя. Макар да не разбирам на какво дължа честта…
— Ами дори само на туй, че седите и бъбрите с един противник.
— Този път ме разочаровахте. Това не е никаква аномалия. Това е съвършено нормално. Когато сядаш с някой приятел, неизбежно те гнети съмнението дали ти е приятел. А когато седиш с противник… Е, не съм дотам глупав, за да се питам дали сте ми противник. Нещата са ясни. А туй е все пак отморяващо, да усещаш, че нещата се ясни, особено когато живеем в такъв объркан свят. Един наистина объркан свят, Майкъл, дето всяко нещо е различно от това, за което се представя, и дето дружбата е само междинно звено между две предателства.
Той отново намалява и аз виждам край пистата познатия стандартен знак, осведомяващ ни с помощта на вилицата, ножа и съответната цифра, че наблизо има ресторант.
— Не сте ли гладен?
— Никак.
— Аз — също, но все пак трябва да спрем, за да почакаме.
Сеймур намалява още и малко по-късно влиза в отклонението, подминава някаква бензостанция и спира отвъд нея пред осветената фасада на заведението. Спира, за да потегли отново:
— Не, тук е много светло, а предполагам — и много оживено.
— Смятате, че все още съществува опасност.
— Смятам обратното. Но човек никога не знае…
Отново излизаме на аутобана, а няколко километра по-нататък отново се отбиваме, като спираме този път пред малък бюфет — един кафез от алуминиеви релси и стъкло, почти безлюден и осигуряващ добра видимост към хоризонта на евентуални събития.
— Може би най-разумно е да не влизаме изобщо в заведение — позволявам си да забележа.
— Защо? Ако има нещо нередно, по-добре е да проличи още сега, вместо да ни сюрпризира долу, на границата.
Влизаме и взимаме от бара по едно кафе и по един тоник, понеже тук е на самообслужване. Сетне се настаняваме край една масичка зад голямата декоративна палма до витрината. Палмата отчасти ни закрива, без да ни пречи да наблюдаваме входа на заведението.
