— А той замина преди две вечери! — додаде мрачно тя. — Вчера вечерта моят съпруг дойде за втори път да се сбогува с мен… И пак, както и първия път, ми поиска скиорския си шал, сякаш нищо не е било… Затова му дадох моя шал…
Руси се изправи и започна да се разхожда с възбудено лице из стаята, после седна наново на мястото си, взе ръката на сестра си.
— Ти… ти не искаш да кажеш, че Стилян два пъти…
— Нали точно това ти разказвам — потвърди сломено Ванда. — Стилян идва два пъти да се сбогува с мен. И двата пъти се държа така, сякаш още не сме се сбогували. И двата пъти говори почти едни и същи неща, с едни и същи думи, с един и същи тон. Само че с разлика от две денонощия.
— Невъзможно! — заяви Руси и закрачи пак из стаята. — Не може да бъде! Трябва незабавно да се прегледаш при специалист. Изживяла си едно и също нещо два пъти, а това показва, че… Но какво ти става, Ванда?… Не реви, чуваш ли!…
— Да се върна в лудницата ли искаш? — извика горестно младата жена. — Нали едва се измъкнах оттам! И кой ще ми повярва, щом и собственият ми брат се съмнява в думите ми?
— Да-а-а… наистина… Съвсем не помислих за това… Тогава ще направим друго.
Това „друго“ отне остатъка от дена. Разбира се, решиха, да отидат незабавно при Стилян. Едва тогава, се сетиха, че не знаят къде точно се намира — някъде в Средиземно море, на някакво островче — ето оскъдните сведения, с които разполагаха. За да извършел някакъв извънредно важен опит, който щял да трае цели три седмици…
Да научи всичко, което го интересуваше, за Руси беше не толкова трудно, колкото бавно. Никой в Института за океанографски изследвания, където работеше Стилян, не биваше да се досети защо неговият шурей събира тези сведения. Руси се обажда с преправен глас по телефона, после посети един свой познат марколюбител от института, уж търсел под дърво и камък една марка от серията „Пети балкански футболен турнир“, накрая дори се навря в лабораторията на Мариана — негова състудентка, която две години го беше преследвала със своите нескрити ухажвания. Късно вечерта се завърна с необходимите сведения и с няколко пакета провизии за из път.
Скоро след това потеглиха и Ванда въздъхна с облекчение. Утре те щяха да се намират на остров Софроно в Средиземно море и Стилян най-сетне щеше да отхвърли воала на тайнственост от тази кошмарна история…
Така мислеше Ванда, докато спортната кола на брат й си пробиваше с мъка път по оживеното шосе на юг…
2
Стилян Кънев завърши някак неочаквано диктовката, по средата на мисълта си.
— Да обработвам ли записа? — попита меко диктофонът, след като изминаха няколко минути.
— Край! — заяви колебливо Стилян и погледна гузно зеленото немигащо око на апарата. — Друго няма. Обработвай, данните!
— Обработвам данните — потвърди послушно диктофонът и в същия миг зеленото кръгче стана оранжево. В електронната памет на машината започваше сложна и прецизна работа. Неговият отчет за изминалия ден сега щеше да се превърне в цифри, графики и обобщения. Към тях щяха да се прибавят нови и нови данни, за да попълват ден след ден картината на експеримента, в който участвуваше. Научният опит, наречен като някогашните криминални романи „Операция Нептун“. По-точно би било — „Човекът и морето“. Един човек, въоръжен със знанията на хората от двадесет и първия век, с помощта на всичките тези умни машини, които се намираха в неговата подводна къщичка, трябваше да прекара в морските дълбини три седмици. Сам!… Сам да добива храната си, да възлага на изследователските прибори новите задачи, да диктува своите всекидневни отчети, в които точно и пълно да разказва как се чувствува сам човек в тази непривична за него среда. Сам в морето!…
И все пак дали беше сам?…
— Дявол знае какво означава тази проклета история! — каза гласно Стилян и притвори уморено очи.
— Може би трябва да разкажем всичко на диктофона, а? — отекна в отговор един глас, но това беше пак неговият глас, неговият собствен, малко дрезгав и плътен глас, макар че се разнасяше иззад гърба му. Ала този факт не направи никакво впечатление на младия мъж, който, без да се обръща, отвърна:
— Да почакаме още малко! Поне няколко дни да минат. Може би тогава всичко…
— Не очаквай чудеса! — възрази унило гласът, който идваше отзад. — Очевидно не става дума за халюцинации и миражи. Явлението е премного материално, за да го смятаме за илюзорно.
Стилян се извърна бавно. Не бързаше да отвори очи. А когато погледна, не се стърпя и се усмихна. Срещу него се усмихваше стеснително с неговата малко крива усмивка и с липсващия зъб дори още един Стилян от плът и кръв, със същото лице и коса, същия ръст, със същите мускулести ръце и белег от кучешки зъб на лявото кутре. Толкова идентичен с него беше този друг Стилян, че не можеше да се каже кой е „друг“ ог двамата. Тук не можеше да става дума за прилика или сходство на този втори Стилян с него, което би било признание, че той е функция от него, а само за пълна идентичност на двамата, за едно тъждествено равенство. А това надхвърляше границата на кошмарното, на ужаса от привидения и двойници и предизвикваше само усмивки на лицата им, колкото пъти се погледнеха.
Когато се появи „другият“ — това беше вчера вечерта — Стилян спеше. Събуди се с чувството, че го наблюдават. И го видя. Разбира се, усмихна се и затвори очи, после шумно се прозина като човек, който знае, че е напълно сам; в института бяха обсъждали нашироко въпроса за халюцинациите и кошмарите. В същия миг се досети, че те трябваше да се появят много по-късно, когато самотата за почне да му тегне, когато мисълта, че е единственият пионер в зелената бездна, започне да го гнети и да го плаши. Погледна наново — неговият двойник седеше на стола до леглото и внимателно го наблюдаваше, измъчван сякаш от подобни мисли. Беше облечен в съвсем същия спортен екип на леководолаз с емблемата на института, дори на врата му (!) беше вързан същият скиорски шал като неговия. Не вярващ на очите си, Стилян протегна ръка към коляното на видението пред себе си, абсолютно уверен, че ще срещне само въздуха. Но в следващия миг една друга ръка, която се бе протегнала със същата цел, стискаше здраво неговата — една топла човешка ръка!…
— Може би е по-добре да поспим, а? — подхвърли гостът; гласът му звучеше отегчено.
— Да поспим — съгласи се Стилян с тайна надежда, че когато се събуди, няма да има и помен от неговия двойник. Двамата легнаха и Стилян кисело се усмихна при мисълта, че другото легло — дали не беше предвидено заради това? — ще влезе най-сетне в употреба. Лежаха и мислеха. От време на време се надигаха да погледнат към другия, помамени от тайната надежда, че призракът вече е изчезнал, после пак се отпускаха със спотаени въздишки върху меките постели. А после умората надделя и те потънаха в неспокоен сън. Сега в кабинета се разнасяше еднакво юнашко хъркане й тихото бръмчене на машините, които снабдяваха подводната „къща“ с електричество, въздух и сладка вода, за да бъде животът на научния сътрудник Стилян Кънев лек и приятен по време на необикновения опит. Машините добросъвестно вършеха своята работа и никак не се интересуваха, че този земен пратеник в царството на Нептун беше станал двоен…
Утрото настъпи както обикновено — от покрива бликна мека слънчева светлина, часовникът включи галеща ухото мелодия, а готварският автомат се зае да приготовлява закуската по предварително зададеното меню. Два чифта кафяви очи се отвориха с плаха надежда, два погледа се срещнаха е неприязън и накрая два еднакви до безобразие, плътни и малко дрезгави мъжки гласа избухнаха в смях. Двамата Стиляновци се надигнаха от леглото, изчакаха се учтиво, почти като чужди хора, пред тренировъчния стенд и пред банята, после се настаниха край масата. И отново се захилиха като пощурели — на масата беше сервирана закуска само за един Стилян.
— Може би не си гладен? — попита нахално Стилян втори.
(От първия миг те започнаха да си говорят на „ти“, като нещо напълно естествено!)
— Разчитах, че ти си този, който няма да е гладен — отвърна бойко Стилян първи.
— Понеже грешиш, не остава друго, освен да си поделим закуската! Ако наистина не ни стигне, тогава ще поръчаме друга.
