— Съгласен!
Хайвер, препечено до златисто, филе от риба, салата от синьозелени водорасли — впрочем съвсем не е лоша на вкус! — всичко това бе изгълтано за секунди. Когато по същия начин се стопи втората и третата закуска, двамата се разсмяха с все сила. Всеки се досети какво е искал да докаже другият — че той, именно той, е реалният от двамата, затова има вълчия апетит на един здрав, реално съществуващ чозек. Тогава подеха сериозен разговор…
Започнаха със спомените. Всеки разказваше своята автобиография, но тя неизбежно се покриваше напълно с биографията на другия. Те разказваха едни и същи неща с еднакви подробности, с еднакви доказателства, като постоянно се прекъсваха, за да допълват разказа на другия с нови и нови подробности, вече позабравени и избледнели. Всеки белег по телата им беше причинен от едно и също дете, или куче, или котка в детството им. Сетиха се да сравнят отпечатъците от пръстите си и макар че нямаха дактилоскопски прибори, категорично постановиха — еднакви! Дори преброиха косъмчетата върху палците на левите си ръце, като използуваха силна лупа. Те бяха не само равни по брой, но и еднакво разположени в пространството. А факти като този, че работят в един и същ институт, и в един и същи етаж, в една и съща стая — изобщо не им правеха впечатление, макар че и двамата можеха да се закълнат, че там винаги е имало само едно писалище и един стол зад него. Не ги угнети и „откритието“, че са женени за една и съща очарователна жена; дори не изпитаха поне мъничко ревност от уважение към нея…
— Смешно е, но излиза, че и двамата съществуваме — поде накрая Стилян първи; все пак той се чувствуваше малко нещо като домакин.
— Колкото и невероятно да звучи!
— Ето аз те пипам, не мога да прекарам ръката си през тебе, усещам топлината на тялото ти; следователно ти не си плод на моето разстроено въображение. Освен ако духовете и призраците могат да се материализират и това да е някакъв вид халюцинация или както там ще се нарича.
— Разсъждението е правилно, но прк условие съмненията да се изказват винаги в множествено число. Ако някой от нас двамата не съществува, не може да се определи точно кой е той. Не може да се твърди кой от двамата е истинският и кой е неистинският, нали! Защото сме напълно идентични.
— Но има първи и втори — възрази енергично другият. — Ти дойде подир мен.
— Въпрос на формулировка. Изглежда, трябва да изключим и фактора време от нашия случай. Това, че единият е дошъл по-рано от другият, съвсем не го прави по-реален. Един и същи човек е дошъл два пъти на едно и също място с една и съща цел — кой от тях е истинският?
— Действително съждението няма смисъл.
— Тогава?…
— Да се свържем веднага с института!
— Чрез аварийната радиостанция?
— Защо не?
— В инструкцията пише ясно: САМО ПРИ КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ!
— Струва ми се, че нашият случай надхвърля понятието „крайна необходимост“.
— Не съм съгласен. Съвсем не сме изпробвали още всичко. Май премного се поддаваме на емоционалната страна на нещата, което…
— Да види човек самия себе си насреща — ей богу, това не е шега!
— Не е шега, вярно, но нека да не го превръщаме прибързано в трагедия. Вероятно се касае за някакво странно раздвояване на личността или за…
— …за материализиране на раздвоеното съзнание, а?… Разкошна хипотеза, няма що!
Двамата се засмяха безпомощно
— Знаеш ли — сети се Стилян първи, — я да видим какво ще покаже магнетофонният запис на нашия разговор и телевизионните камери. Може би пък те са доловили „странното“ в нашето поведение.
— Това е идея!
Записът беше „нормален“ — диалог на един и същи глас. Не бяха доловили „нищо особено“ и камерите — на телевизионния екран се виждаха двама еднакви до обезумяване Стиляновци; как се хранят, как избухват в смях или разговарят спокойно помежду си.
— Дали пък не спим? — подхвърли объркано Стилян първи, когато екранът угасна. — Толкова невероятно е всичко!
— Дявол знае! — добави угрижено Стилян втори. — Че всичко това е невъзможно, спор няма. Но как да открием в какво се състои бедата?
— Ето как: дотук излиза, че сме едно и също лице, нали!
— Несъмнено!
— Тогава всеки от нас знае какво трябва да върши, нали! Предлагам всеки да се запознае с програмата за днес и да я изпълни сам, като не си говорим през целия ден за нищо. А довечера ще направим два отделни записа на диктофона. После ще ги сравним и ще анализираме разликите. Дано пък тогава…
— Предложението не е лошо — кимна Стилян втори. — Съгласен! — Доловили хазартното в това предложение, двамата протегнаха едновременно ръце и ги раздрусаха здраво, сякаш подпечатваха своето, спортсменско решение да отидат на един доблестен, чисто мъжки двубой. После побързаха да ги отдръпнат с чувството, че бяха докоснали парче нажежен метал… Какво означаваше победа за единия?… Смъртна присъда за другия!… Но за кого?… И къде е гаранцията, че няма да сгрешат?…
Като избягваха старателно погледите си, двамата мъже навлякоха водолазните костюми, взеха подводните пистолети, натовариха в скутерите контейнери за проби от морското дъно — добре, че от всичко в тази подводна къща лаборатория имаше резервни бройки! — и се измъкнаха един подир друг през входната камера. Само промениха маршрута от предписанието: вместо на изток — към остров Родос, Стилян първи замина към остров Крит, а Стилян втори пое към остров Наксос…
Работният ден на Стилян първи премина добре. Освен две едри кефалчета в ловната му мрежа имаше кичур неизследвани водорасли и няколко дребни морски животни, които щяха да отворят работа на анализаторите. А след като апаратите класифицираха новите видове според техния състав, в менюто на подводния изследовател щяха да влязат нови ястия.
Основната задача на Стилян беше да си набавя храна. Само от морето. Но тя да не се отличава никак от храната му на сушата. Неговите умни помощници, машините, се справиха лесно с най-необходимото за живота му тук: мазнини, белтъчини, някои въглехидрати, соли и вода имаше в изобилие. Съдържанието на витамини също бе задоволително. Сега той търсеше в морските недра „деликатеси“, които да му заменят кафето и чая, сладките плодове, захарта… Та нима бъдещите подводни заселници трябваше да се лишават от нещо! Търсеше също и минерални богатства — както по морското дъно, така и в живите организми, някои от които се оказаха учудващо богати на редки метали и елементи.
Към обед всичко, предвидено в програмата за деня, бе извършено най-педантично и Стилян първи се завръщаше в подводната си къща, но това не го изпълваше ни най-малко с удоволствие. През цялата сутрин мисълта за неговия двойник не го напусна нито за миг. Колкото и кошмарно да звучеше, той съществуваше; в това Стилян първи почти не се съмняваше вече. Единственият уязвим пункт беше само разликата във времето…
Защо неговият двойник се появи два дни по-късно? И защо директорът на института, академик Камбуров, бе променил в последния момент датата на опита също с два дни?…
…Стилян седеше тогава в дълбокия кожен фотьойл и отпиваше на мънички глътки ароматичното кафе, което въпреки късния час секретарката им бе поднесла. Той бе завършил своя последен доклад пред шефа и сега учтиво мълчеше; името на световноизвестния учен будеше респект. Академик Камбуров седеше зад писалището насреща му със своето едро лице на уморен булдог, движеше в ритъма на неспокойната си мисъл рошавите си вежди, а от пурата между дебелите му пръсти се извисяваше струя синкав дим. Като смукна от нея, той каза:
— Хем да не ме забравите там, Кънев! Сушени водорасли ли ще бъдат, мидени черупки ли — не знам, но искам да откриете достоен заместител на тютюна. Че аз без пури не мога.
— Тогава ще се наложи да ми подарите една кутия от вашите пури, академик Камбуров — влезе веднага в тона Стилян. — Да имам еталон за сравнение.
Двамата се засмяха, после Камбуров каза съчувствено, но и някак тържествено:
— А сега, уви, трябва да ви разочаровам, млади човече. — Той погледна часовника си — Експериментът
