ще започне не след два дни, а точно след трийсет и седем минути.
Стилян не успя да сдържи едно спонтанно възклицание:
— Така ли?
— Много съжалявам — поясни сдържано Камбуров, — но психическите изследвания са показали, че е по-целесъобразно да не се прекъсва тренировъчният режим от действителния опит. Така че отпуската се отлага за по-добри времена.
Съобщението беше наистина неприятно. Последните десет дки Стилян бе прекарал в тренировъчната къща в института и очакваше тези два свободни дни с момчешко нетърпение; бяха се уговорили с Ванда да направят една чудесна екскурзия в планината, далече от хората и шумния град. И сега изведнъж…
— Какво се иска от мен? — попита делово той и се изправи, като се помъчи да прикрие разочарованието си.
— Само да облечете екипа си и да слезете в гаража.
— След пет минути ще бъда долу — каза Стилян и излезе.
Академик Камбуроз го очакваше зад волана на специално екипираната кола, която със своите апарати, камери, обективи и гъста плетеница от кабели приличаше на лаборатория. Малко се изненада, че лично той идваше да го изпрати, но знаеше най-добре от всички с какъв огромен интерес шефът следеше целия опит. Потеглиха веднага. Потънал ш мрачните си мисли, Стилян не забелязваше накъде се движат. Изведнъж колата спря и той политна напред. Намираха се пред тяхната къща. Все пак шефът беше помислил и за това!…
— Но не се бавете повече от няколко минути — каза Камбуров и го подкани някак припряно и недоволно: — Хайде!… Хайде!… Вървете!
Завари Ванда заспала. Беше толкова изненадана, горката, че не успяха да се сбогуват като хората. После Камбуров го откара до края на града, изчака стрелките на часовника да се спрат на двайсет и два часа, включи цялата апаратура и се раздели с него; това също влизаше в условията на опита — да отиде сам до подводната къща…
Експериментът беше започнал. Стилян се отправи към острова и през цялото време не се отърва от чувството, че е внимателно наблюдаван. Дори когато наближиха с моторницата на рибаря мястото на спускането, стори му се, че вижда в далечината перископа на някаква подводница…
Ето, това не можеше да си обясни сега Стилян първи — случайна ли беше тази разлика във времето?… „Защо именно с два дни закъсня моят двойник?“ — напразно се питаше той, докато скутерът пореше прозрачната вода, прорязана от светлите мечове на силното слънце…
Когато наближи мястото, младият мъж изключи автопилота и премина на ръчно управление. Скоро в зеленикавия полумрак изплува сияйният купол на подводната къща. А после бързо изключи двигателя и скутерът послушно легна на песъчливото дъно; отдалеч се виждаше през стъклената стена, че в къщата има хора.
Хора действително имаше. Руси Лазаров седеше на леглото и се почесваше смутено, а върху другото легло — неговото! — седяха прегърнати Ванда и Стилян втори; това видя той, притаен зад близката скала. „Последните ще бъдат първи!“ — каза си Стилян първи и се усмихна мрачно. Постоя така миг-два, потресен от неочаквания изход на техния „мъжки“ двубой, после бавно се извърна. Отдалечи се безшумно с плуване, за да не го усетят от къщата, после изтегли с мъка тежкия скутер зад склона и едва тогава го включи на най-бързи обороти. Слели се в едно, човекът и машината запориха морската бездна. Надолу и все по- надолу, където синкавият мрак се сгъстяваше до мастилено-черно…
„Поне ще престане най-сетне този кошмар!“ — каза си той и изпита мъчително задоволство. Ванда не би го преживяла. От подобно сътресение не би се оправила цял живот, познаваше отлично жена си. „Но на кого я оставяш?“ откликна болезнено в съзнанието му и той с учудване откри, че не ревността, а неговият разум търсеше отговора. Усмихна се печално. Как на кого?… На един друг Стилян, точно толкова реален, колкото е и самият той. За Ванда това нямаше да има никакво значение. Стига другият от двамата да не се появи никога като кошмарен призрак пред очите й. А това можеше да стане само ако той, Стилян първи, изчезне… Завинаги!… Ако се стопи в неизвестността така неочаквано, както се бе появил оттам неговият двойник…
Интересно, дали другият Стилян щеше да разкаже някога на Ванда за него?… Не би трябвало… ако мисли преди всичко за нея… А след време — може би! — самият той ще повярва, че всичко това наистина е било само един кошмарен мираж… Човек толкова лесно възприема нещата, в които иска да повярва…
Изведнъж от мрака пред очите му изплува масивният корпус на подводница. Стилян първи рязко изви скутера надолу; нямаше време да я заобикаля. Ушите му запищяха от бързото спускане и в тях се появи пареща болка. „Това вече няма никакво значение!“ — каза си той и пак се усмихна мрачно. После, без да променя посоката, извърна назад глава. От кърмата на подводницата излетя сребристо торпедо, което с тройно по-голяма скорост се насочи към него. Бяха го забелязали и бяха изстреляли „акула“ да го залови; знаеше тези бързи ловни подводнички, предназначени да залавят живи и невредими подводни обитатели. „Но този път няма да успеете!“ — закани се към непознатите спасители Стилян първи и бързо пусна ръчките на скутера. Смъкна рязко шлема си и въздухът от него прошумоля край лицето му — шепа пъргави мехурчета. После водата го обви като плътен облак от ледена тъмнина. Когато започна да се задушава, отвори инстинктивно уста и жадно вдиша; същият влажен мраз преряза гърдите му… „Но Ванда ще бъде щастлива!… Моят любим зайко!…“ — каза си той и това беше последната му мисъл…
— Жив ли е? — извика академик Камбуров, щом пилотът на „акулата“ влезе в каютата на капитана.
— Закъсняхме! — каза виновно морякът. — Когато торпедото го всмукна в търбуха си, той вече е бил мъртъв…
Камбуров сякаш се смали.
— Дано да е „другият“ — въздъхна академик Христозов, първият заместник-директор на института, който стоеше прав край масата и чупеше нервно пръсти. — Иначе…
— С еднаква вероятност може да е истинският Стилян — каза замислено Камбуров и се обърна към капитана: — Карайте към подводната къща!
След няколко секунди подводницата се наклони и с плавен завой се отправи към малкия остров…
Когато проучваше къде се намира подводната къща, Руси Лазаров не събуди ничие подозрение; той и Ванда успяха необезпокоявани да се доберат до подводната къща. Но никой не можеше да предвиди, че след като напразно търсиха младата жена из целия град, от Психоневрологичния институт ще се обадят на академик Камбуров и ще му разкажат всичко. Още преди да беше довършил разговора си с лекаря, директорът вече натискаше с все сила звънеца на секретарката си.
— Академик Христозов веднага при мен! — изрева той на слисаната жена. — Незабавно!
Малко по-късно двамата тичаха към асансьора. Двамата, които единствени знаеха, че действително съществува втори Стилян Кънев!…
Още когато замисляха експеримента, двамата ръководители на Института за океанографски изследвания знаеха, че в подводната къща ще отиде не истинският Стилян, а негов двойник, изработен в Държавната лаборатория за роботи двойници от типа „хомо сапиенс-2“. На истинския Стилян не можеше да бъде казано предварително, защото нали неговият двойник трябваше да действува като напълно нормален човек! А съзнанието на двойника се копира от съзнанието на човека, затова тази част от истината трябваше да липсва оттам. Истинският Стилян Кънев трябваше да бъде приспан тайно и вкаран в биохибернатора, където да прекара една принудителна, но напълно безвредна за здравето му триседмична почивка, докато неговият изкуствен двойник се труди в подводната къща със съзнанието, че той си е напълно нормален човек…
Какво се беше случило, та двамата Стиляновци бяха на свобода? Това се питаха двамата учени, докато асансьорът ги отнасяше към най-горния етаж на сградата. Когато машината спря, те излетяха като снаряди от кабината и затичаха по безлюдния коридор. Камбуров така блъсна вратата на лабораторията, че за малко щеше да пръсне черепа на доктор Урумов, който тъкмо се канеше да излезе. Впрочем Урумов — млад и способен учен, постъпил неотдавна в института — беше последният човек, посветен в тайната.
— Вие защо не изпълнявате нарежданията ми? — изрева грозно Камбуров.
Урумов започна да пелтечи от смущение и уплаха:
— Но аз… моля ви се… но вие…
— Защо не сте приспали Стилян Кънев? — продължаваше да крещи Камбуров.
Лицето на младия човек започна да възвръща цвета си.
