Но Ана бе достатъчно наблюдателна, за да забележи интелигентност в светлите му очи и една неспокойна енергия, излъчваща се от слабото му тяло. Би бил опасен съперник, реши тя с чувство на ентусиазъм. И истинска проверка на мозъка й.
Лорд Бидуел изчака леля й да се отдалечи и я погледна с разсеяна усмивка.
— Кажете ми, скъпа, отдавна ли познавате госпожица Мидълтън?
Госпожица Халифакс придаде на лицето си глуповатото изражение на една дебютантка.
— О, не. Запознахме се при пристигането й в Лондон за сезона.
— Изглеждате доста близки за такова кратко познанство.
— Така ли?
— Ами да. — Погледна я с крайчеца на окото си. — Една много приятна госпожица.
— Много приятна.
— С доста таланти — настоя ентусиазирано той, въпреки престорената глупост на събеседничката му. — Разбрах, че е отлична бизнес дама.
— Виж ти! Лорд Бидуел, да не се интересувате случайно от тънкостите на търговията?
В светлите очи се появи пламъче. Знаеше, че го подлага на проверка.
— О, не! Какво би правил с тези знания незначителна личност като мен? Предпочитам да се концентрирам върху по-важни дела.
— Например?
— Катарамите на новите ми обувки и чудесния бастун, който си поръчах миналата седмица. Елегантният бастун е от основно значение за един истински джентълмен.
— Разбира се. — Ана реши, че е време да плати на този шпионин със същата монета, и се закова на място. — О, вижте! Мосю Ла Сал.
Усети само леко напрежение у Бидуел.
— Така е. Познавате ли го?
— Не, но забелязах, че вие проявявате доста голям интерес към него.
— Аз? — ветрилото рязко се затвори. — Абсурд! Правя всичко възможно да избягвам френските емигранти, живеещи в Лондон. Доста са провинциални, не мислите ли?
Ана го погледна право в подигравателните очи. Нямаше да му позволи да нарани приятелката й.
— Значи не сте се срещали с него в библиотеката по време на бала на лейди Хълфорд, а после още веднъж в градината, на сказката у госпожа Уолас?
Последва дълга пауза, след което той присви заплашително очи.
— Шпионирате ли ме, госпожице Халифакс?
— Просто съм наблюдателна, лорд Бидуел. — Ана предизвикателно навири брадичка. — И лоялна към госпожица Мидълтън. Бих предотвратила всяка заплаха за щастието й.
Изненадан, Бидълс прие предизвикателството й с усмивка.
— Разбирам.
— Това и очаквах — отговори сериозно Ана. Имаше нещо смущаващо в тази хищническа усмивка. — Сега, ако ме извините, трябва да потърся шампанско за леля си.
— Разбира се — лорд Бидуел направи изящен реверанс и целуна ръката й. — Разрешавам ви отстъпление, скъпа моя. Несъмнено ще бъда по-подготвен за следващата ни вълнуваща битка. Дотогава.
Ана се отдалечи с царствена походка, макар че сърцето й щеше да изскочи. Небеса! Какви ги върши? Едно бе да си представя ожесточени словесни дуели с потайния господин, където му доказваше, че е хитра и опасна, а друго — да отклонява вниманието му от Джейн към себе си. Май бе започнала игра с дявола.
Глава 5
Скъпо дневниче,
Винаги съм знаела, че обществото е непостоянно, дори капризно. Днес може да се прекланя пред някого, като че е диамант, а утре да го разруши като обикновен камък.
Всичко това е глупаво и само доказва, че човешката суетност е изкуствена и няма граници.
Иначе защо дадена госпожица, която преди смятаха за плашило, изведнъж ще се превърне в изключителна дама. А, да: това е обществото ни — смешно и абсурдно.
Беше забавно и чудесно.
След като седмици наред бе игнорирана от всички, сега Джейн бе в центъра на вниманието. Тези, които някога я наричаха грозна и невзрачна, сега се надпреварваха да я хвалят. Скупчваха се веднага около нея. Търсеха вниманието й. Искаха мнението й. Писалището й бе отрупано с покани, а следобедите — заети с посещения.
Беше станала важна клечка, последното откритие на Хелион.
Да, всичко беше много забавно, или поне би трябвало да бъде.
Джейн разсеяно гризеше нокътя на палеца си, докато разглеждаше току-що направения списък. Включваше имената на доста господа, с които се бе запознала през последните две седмици.
Не разбираше защо е неспокойна. Трябваше да е щастлива. Все пак шантавият й план жънеше още по-добри резултати от предвидените. В компанията на Хелион й бяха представени поне дузина възможни претенденти: възпитани, добре изглеждащи и някои дори интелигентни. От всеки един от тях би излязъл нелош съпруг.
Защо тогава усещаше безпокойство? Заради внезапния интерес? Или заради избора на съпруг, вече не сън, а реална възможност? Или може би…
— Джейн, какъв срам! Обещахте ми днес да почивате.
Вдигна глава и замига изненадано към мъжа, облегнат на вратата. Както винаги, цялото й тяло настръхна. Без значение колко често се срещаха, всеки път й въздействаше.
Беше добре сложен. Особено днес, с черни панталони и сиво сако. Самият дявол. И тази усмивка, която криеше опасен чар. След две седмици в неговата компания, с вниманието и ласките му, би трябвало вече да е свикнала. Напротив, ставаше все по-нервна и напрегната.
— Господин Колфилд — промърмори и се опита да се изправи.
Все тъй усмихнат, той прекоси дебелия килим и се наведе към нея, достатъчно, за да я обгърне с аромата си, мъжки и топъл.
— И ми обещахте да запомните името ми — Хелион, не господин Колфилд — пошегува се сладко той.
— Не чух да съобщават за вас.
Погледна я развеселено, усещайки колко е развълнувана.
— Не ме изненадва, защото не са го направили.
„Престани да се държиш като глупачка, Джейн“ — укори се сама. Разбира се, че сърцето й ще бие по- бързо в негово присъствие, та този мъж бе експерт — превръщаше жените в безмозъчни същества. Това беше специалността му. „За него не си нищо повече от игра. Не го забравяй!“ — напомни си.
— Явно ще трябва да поговоря с майордома си. Изглежда е забравил кой му плаща заплатата.
— Не бъдете сурова с бедния човек — внезапно се наведе и я чукна по носа. — Сигурно е предположил, че желаете да видите мъжа, откраднал съня ви.
Джейн затвори очи пред силата на чара му.
