— Няколко седмици извън града няма да бъде толкова ужасно, Бидълс. Със сигурност ще си намериш компания и, разбира се, винаги ще имаш удоволствието да избягваш скучни балове като този. — Господинът, познат като Хелион1, се облегна на стената в един ъгъл на претъпканата бална зала.
Имаше няколко версии за придобиването на това име. Възрастните господа бяха убедени, че идва от навика му да скандализира обществото с всевъзможните си палячовщини — бе нарушил спокойствието на един бал в Карлтън Хаус водейки една маймуна, която бързо бе отмъкнала перуката на лорд Осбърн; бе дегизирал любовницата си като мъж и така я бе водил в няколко клуба за джентълмени; бе участвал в някаква долнопробна театрална пиеса, а миналата година се бе появил на сватбата на чичо си облечен в траур.
Дамите на възраст смятаха, че името му идва от навика му да избягва почтените госпожици и явно да предпочита компанията на леки жени и пропаднали вдовици.
Девойките, разбира се, отдаваха прякора му на неговата дяволска хубост. Наистина беше много красив. Косата му блестеше като позлатен сатен и падаше безразборно върху лицето му, сякаш изсечено от ръката на ангел. Имаше широко чело и орлов нос, добре очертани скули, решителна брадичка. Включително и перфектната му фигура изглеждаше като изваяна. А очите му… черни и съблазнителни, бяха очи на прелъстител.
Нищо чудно тогава, че дамите въздишаха замечтано по него, а младите господа се опитваха да имитират маниерите и елегантността му.
Само Хелион знаеше с точност деня, когато придоби аристократичния си прякор. Една дата, останала запечатана в съзнанието му завинаги. Един спомен, който нямаше намерение да разкрива пред никого.
— Скъпи ми приятелю, да не си се побъркал? — промърмори дребният мъж, който го придружаваше. — Знаеш колко ненавиждам провинцията: прекалено чист въздух и кал! По никакъв начин не може да е здравословно за един джентълмен. Да не споменаваме и опасността, която представляват всичките тези мръсни крави, разхождащи се наоколо. Кой знае кога могат да се обърнат и да стъпчат някоя невинна жертва? — потръпна деликатно. — Не, не. Страхувам се, че ми е невъзможно да напусна Лондон в разгара на сезона.
Хелион започна да проявява нетърпение. Също като приятеля си, не изгаряше от желание да остави столицата точно през натоварения със социални ангажименти месец април. Но какво можеше да направи? Безброй кредитори го преследваха без капка милост.
— Страхувам се, че Лондон няма да ми се стори толкова атрактивен иззад стените на Нюгейт.
Лорд Хорацио Бидуел, по-познат като Бидълс, повдигна вежди.
— Чак дотам ли са стигнали проблемите ти?
Хелион се усмихна накриво. Истината бе, че се намираше в голяма каша. Е, не беше първата такава, но може би най-дразнещата.
— Уверявам те, че съм стигнал крайния предел — довери тихо той. — Никога не съм успявал да живея според приходите си, които, честно казано, не са достатъчни и за един рибар, камо ли за такъв елегантен господин като мен. Изглежда разходите ми нямаха значение, докато бях наследника на дука на Фалсдейл. Кредиторите се радваха да заслужат моето внимание, както и аз да задоволя тяхната щедрост. Но сега…
Бидълс, винаги облечен екстравагантно, поднесе бродирана кърпичка към носа си. Всички го смятаха за един от многото суетни контета, населяващи обществото. Но една избрана групичка от приятели можеше да разпознае почти брилянтната му интелигентност, скрита зад тази карикатурна маска.
— Но сега, когато настоящият дук реши да вземе за съпруга жена, чиято възраст е достатъчна да му бъде внучка, вече не си първи в унаследяването, нали?
Хелион се мъчеше да запази безгрижното си изражение. Кой можеше да предположи, че чичо му, един надут глупак, ще реши да се ожени, когато наближаваше седемдесет години? Или, че ще избере за съпруга почти дете?
— Много подло от негова страна, трябва да призная — отвърна със спокоен глас. — Поне можеше да има приличието да не избира невеста, способна да му роди наследник. От сватбата насам разгневени кредитори непрекъснато ме преследват с искане да им платя.
— И не можеш ли да разчиташ на дъртия да се оправи с тази неприятна ситуация?
— Не. — Беше по-добре да избяга в чужбина, отколкото да падне на колене пред стареца.
Бидълс притвори очи. Разбра веднага.
— Така значи. Ако не можеш да разчиташ на чичо си, трябва да намериш друг начин да си набавиш нужните средства. Залаганията са прекалено непредвидими, освен ако не притежаваш дарбата да мамиш. Освен това открих, за мое нещастие, че лотарията не е надежден метод да държиш настрана лешоядите. — Замисли се за момент. — Ааа, но разбира се! Съществува един сигурен начин да си напълниш празната хазна.
— А, така ли? — Хелион се усмихна иронично. — И какъв е той?
— Само трябва да обърнеш малко внимание на дебютантките. Изглежда тази година са доста и всяка от тях носи със себе си забележителна зестра. В действителност, някои дори са безбожно богати. Проблемите ти могат да се решат най-много за месец.
Хелион хвърли едно око на присъстващите и потръпна. Засрамен си призна, че за момент е обмислял идеята да се ожени за някоя богата наследничка. Без съмнение, това щеше да сложи край на настоящите му проблеми и можеше да продължи да се наслаждава на досегашния си живот.
Обаче, незнайно защо, бе отхвърлил идеята. След неочакваната смърт на родителите му не бе споделял живота си с никого. Нямаше братя и сестри, нито близки роднини, с изключение на омразния си чичо. В интерес на истината, не искаше някой да се промъкне в живота му, удовлетворяваха го мимолетните връзки, които поддържаше с любовници и приятели. Не искаше да носи отговорност за щастието на друг. По- специално на някоя романтична влюбена жена, която, без съмнение, ще очаква да й поднесе сърцето си на тепсия.
— Нямам никакво намерение да се продам като стока, дори и за най-високата цена — каза с твърд глас.
— Чудесно описание на сватбения пазар.
— Но точно.
— Ще реши доста от проблемите ти.
— И ще ми донесе други — направи гримаса при вида на госпожиците, смеещи се и кокетничещи из салона. — Да не би да ти харесва да си окован за цял живот за някоя от тях? Не са по-умни от една пуйка!
— Не е смешно, Хелион. Настоявам да не се шегуваш с подобна идея — ужасено отговори Бидълс.
— Точно така! Това означава, че ще трябва да открия друг начин да се сдобия с необходимите средства.
— Аз бих могла да ви помогна.
Мекият женски глас идваше иззад една огромна саксия и както Хелион, така и Бидълс се изненадаха да открият зад нея една дребна слаба девойка, излязла сякаш от нищото.
Хелион, засрамен, прониза с поглед жената. За Бога, къде й бяха обноските? Не си ли даваше сметка колко вулгарно е да се криеш между сенките и да се намесваш в тайните на хората? Макар че си помисли, че не може да я вини дето предпочита тъмните ъгълчета — не притежаваше нито един атрибут, с който да се гордее. Беше прекалено слаба, а прическата съвсем не й отиваше. Единственото, което спасяваше положението, бяха големите зелени очи. Забеляза ги, понеже момичето го гледаше право в лицето, а не с наведена глава, както бе прието.
— Коя, по дяволите, сте вие? — изръмжа той.
— Госпожица Мидълтън — отговори тя, без да се страхува от явното му раздразнение. — Извинете за намесата, но не можах да се направя на глуха.
— Не можахте? Какво нахалство! Да не сте закована за пода? Или пък забравихте да се движите и така да се оттеглите възпитано?
Тя поне имаше приличието да се изчерви. Хелион забеляза, че и това не й отива.
