— Има нещо, което криеш от мен.
Джейн въздъхна. Нямаше начин да заблуди тази ловджийска хрътка.
— Има нещо… опасно в него — призна най-накрая.
— Разбира се, всеки очарователен негодник крие някаква опасност: точно тя привлича жените.
— Не е само това, въпреки, че няма съмнение — майстор е в изкуството на съблазняването.
— Страхуваш се да не е насилник?
— Не — отговори тя. Изобщо не смяташе, че е способен да нарани жена. — Изглежда… малко… меланхоличен. Под целия този чар се крие една ранена душа.
Ана се засмя невярващо.
— Как, по дяволите, може да е нещастен? Говорим за богат господин, един от най-влиятелните в обществото.
Джейн реши, че не желае да говорят повече по темата, изглеждаше й като намеса в личните дела на Хелион.
— Може би е само плод на въображението ми — отговори с безразличие. — В края на краищата разговаряхме съвсем накратко.
Предчувствайки отстъплението на своята приятелка, Ана се усмихна лукаво и добави:
— Опита ли се да те целуне?
Джейн избухна в смях при абсурдния въпрос.
— Не, въпреки лунната светлина и красивата градина, нямаше порив на страст. Изненадващо, нали?
— Явно е алергичен към розите.
— Сигурно. Е, и лекият ветрец имаше вина.
— О, да, няма нищо по-лошо от малко ветрец, който да охлади огъня на един обожател.
— Да, разбира се.
Засмяха се и двете. След това Ана прикова поглед върху приятелката си, а очите й заблестяха по странен начин.
— Скъпа моя Джейн, страшно много се гордея с теб, да знаеш!
— Гордееш се?
— Ти въстана срещу съдбата по най-славния начин.
— Какво говориш? Държах се безсрамно.
— Не. Взе нещата в свои ръце. Отказа да приемеш унизителната роля, дадена ти от обществото. Влезе в абсурдната им игра, но с твои собствени правила. Ако Хелион успее да види смелата жена в теб, същото това общество ще се влачи в краката ти. Ти си героинята на „увехналите цветя“.
— Абсурд! Аз съм само една отчаяна жена, която опитва поредната глупост. Освен това, още не съм сигурна, дали той ще приеме предложението ми.
Леко движение в салона привлече вниманието им и Ана завъртя глава по посока на двамата джентълмени, които влизаха през терасата.
— Ха, гледай ти, какво съвпадение… идва насам. С лорд Бидуел.
Джейн се застави да не се прехласва по елегантната фигура на Хелион. Достатъчно бе дето всички мислеха, че го преследва, нямаше да влошава нещата като го гледа с обожание. Напротив!
— Странен господин — промърмори, докато оглеждаше бледосиньото му сако и тъмните панталони.
— Наистина — съгласи се Ана разсеяно.
Насочвайки вниманието си обратно към своята спътница, Джейн с изненада установи отнесения израз на лицето й.
— Какво става? — поиска да узнае Джейн.
— Какво?
— Гледаш лорд Бидуел по странен начин.
Ана продължаваше да изучава острите черти на Бидуел.
— Знаеш ли, подозирам, че не е толкова лекомислен, за какъвто иска всички да го смятат.
— И как разбра?
— Неведнъж съм го виждала да души зад завеси и саксии.
— Да души?
— Често се прави, че си гласи токата на обувката, или че дреме в някой ъгъл, но съм сигурна, че намерението му е да подслушва чуждите разговори.
Изглеждаше абсурдно. Защо един лорд на кралството ще се държи така невъзпитано? Без съмнение, Ана грешеше. След това се изопна, почувствала спазъм на страх в стомаха си.
— Небеса! — промърмори.
— Какво става?
— Лорд Бидуел разговаряше с господин Колфилд, когато се приближих. Бях толкова нервна, че не му обърнах внимание.
— Много е добър, когато трябва да се изпари в тъмното.
— Да. И сега се връща в балния салон с господин Колфилд.
Ана раздвояваше вниманието си между разговора и спътника на Хелион.
— Смяташ, че може да е подслушал разговора между вас двамата?
— Възможно е — Джейн стисна зъби, докато обмисляше последствията. — О, Боже! И ако се раздрънка за предложението ми? Ще бъда тотално загубена.
Ана поклати бавно глава.
— По-вероятно е да се опита да те шантажира. Ще стане голяма бъркотия.
Джейн се задави със собствената си кашлица — никак не й допадаше идеята да се окаже пленница на собствените си кроежи.
— Благодаря ти, Ана, думите ти ме успокоиха — иронизира тя.
— Не се страхувай, Джейн. Аз ще се оправя с лорд Бидуел.
— Така ли? И как?
Няколко секунди приятелката й обмисляше варианти, след което на устните й се появи усмивка:
— Очевидно ще трябва да бъдем по-умни от него.
— Моля?
— Не се притеснявай, Джейн. Ще измисля начин да държа този любопитко далеч от твоите дела — мекото изражение на Ана изведнъж бе заменено от решителност, но очите й запазиха странния си блясък. — Винаги съм искала да си премеря силите с някого. Сега имам идеалната възможност.
Джейн никога преди не беше виждала приятелката си толкова ентусиазирана.
— Мисля, че полудяваш.
— Не, само ми е толкова скучно, че с удоволствие бих продала душата си на дявола за малко развлечение.
Против волята си Джейн се обърна да погледне Хелион, чудесната му стойка, черните му очи. Усети, че тялото й настръхва. Предчувствие? Или желание? Беше й невъзможно да отгатне.
Няколко часа по-късно Хелион излизаше от задимения игрален салон, но внезапно се закова на място. В другия край на множеството видя слабата фигура на госпожица Мидълтън, седнала в пълна изолация. Изглеждаше спокойна. Не даваше признаци на нервност, с изключение на начина, по който вееше с ветрилото си. Хелион почти физически усети разочарованието й, което се засили с преминаването на група елегантни господа покрай нея и пълното им пренебрежение. По дяволите! Колко ли пъти и той я е подминавал с такава арогантност? Присви устни с недоволство.
Но какво му ставаше? Той не се занимаваше с дебютантки. В редки случаи бе танцувал с някоя или я придружаваше до масата за вечеря. Познаваше задължението си към домакините. Но никога не повтаряше с една и съща госпожица и не демонстрираше намерения, по-сериозни от един тривиален разговор.
И въпреки това, не можеше да отрече, че се чувства неудобно при вида на госпожица Мидълтън, наблюдаваща с ентусиазъм танцуващите.
Проклятие! Очевидно струваше повече от всички тези разглезени момиченца, подскачащи върху
