Двамата ловци на глави минаха по подвижния мост, по който се влизаше в крепостта Валоа, могъщ замък, вдаден в Атлантическия океан откъм скалистия северозападен бряг на Франция.
Построена през 1289 година от лудия граф дьо Валоа, крепостта не беше типичният френски замък.
Ниска, правоъгълна и адски солидна поради съчетанието от архитектурна дързост и уникално местоположение, навремето крепостта Валоа се бе славела като абсолютно непристъпна.
Причината: беше построена на върха на огромно скално образувание, което се издигаше от океана на шейсетина метра от високите крайбрежни скали.
Спускащите се надолу исполински каменни стени на крепостта плавно се сливаха с вертикалните скали и цялата структура се извисяваше на около сто и двайсет метра над бурните вълни на Атлантика.
Единствената връзка на замъка със сушата бе шейсетметровият мост. Последната му двайсетметрова част беше подвижна.
Двамата наемници стигнаха до мрачната грамада, безмилостно брулени от атлантическия вятър.
Носеха голяма бяла кутия с червен кръст и надпис: „ЧОВЕШКИ ОРГАНИ: НЕ ОТВАРЯЙ — СПЕШНА ДОСТАВКА“.
Минаха под седемвековния портик и влязоха в замъка.
Във вътрешния двор ги посрещна елегантен господин, облечен в идеално изгладен фрак, и с телено пенсне.
— Bon jour, messieurs — поздрави ги той. — Аз съм мосю Делакроа. Какво обичате?
Двамата наемници — американци, облечени в кожени якета, дънки и каубойски ботуши — се спогледаха.
— Тук сме, за да получим наградата за две глави — изръмжа по-едрият.
Елегантният господин учтиво се усмихна.
— Разбира се. Имената ви?
— Дрейбяк — отвърна по-едрият. — Джо Дрейбяк. Тексаския рейнджър. Тоя тук е партньорът ми, брат ми Джимбо.
Мосю Делакроа се поклони.
— O, oui, прочутите братя Дрейбяк. Заповядайте вътре.
Мосю Делакроа ги преведе през гаража, в който имаше множество редки и скъпи автомобили — червено ферари „Модена“, сребристо порше „ГТ–2“, Астон Мартин „Ванкуиш“, няколко готови за рали спортни коли и гордостта на гаража в самия му център, лъскаво черно ламборджини „Диабло“.
Двамата американци с удоволствие разгледаха суперавтомобилите. Ако всичко минеше според плана, и те съвсем скоро щяха да си купят няколко американски яки коли.
— Ваши ли са? — изсумтя по-едрият Дрейбяк, докато следваше мосю Делакроа.
Елегантният господин сподави смеха си.
— О, не. Аз съм само скромен банкер от Швейцария и се занимавам с разпределянето на тези средства от името на свой клиент. Колите са на собственика на замъка. Не са мои.
Мосю Делакроа ги поведе по каменно стълбище в дъното на гаража към долен етаж…
… и изведнъж се озоваха в Средновековието.
Стигнаха до кръгло каменно преддверие. Наляво се отклоняваше дълъг тесен тунел, който изчезваше в осветения с факли сумрак.
Банкерът спря и се обърна към по-дребния от двамата тексасци.
— Млади мосю Джеймс, вие ще останете тук, докато ние с брат ви удостоверим главите.
По-едрият Дрейбяк кимна на брат си.
Мосю Делакроа го поведе по дългия мрачен коридор.
В дъното му имаше великолепен офис. Цяла една от стените му представляваше френски прозорец, през който се разкриваше панорамен изглед към Атлантическия океан.
Когато стигнаха до края на каменния тунел, мосю Делакроа отново спря.
— Кутията, моля…
Наемникът му подаде бялата медицинска кутия.
— Моля, почакайте ме тук — каза швейцарецът.
После влезе в офиса и остави ловеца на глави да стои на прага.
Делакроа отиде при бюрото си, извади дистанционно управление от сакото си, натисна един от бутоните…
От скрити в покрива на средновековния проход ниши изскочиха три стоманени врати.
Първите две затвориха кръглото каменно преддверие, превърнаха по-дребния Дрейбяк в негов пленник и отрязаха пътя му и към гаража на горния етаж, и към тесния тунел, в който се намираше по-големият му брат.
Третата стоманена врата изолира офиса от тунела — и отдели мосю Делакроа от по-едрия Дрейбяк.
Вградените в стоманените врати перспексови прозорчета позволяваха на двамата наемници да гледат навън от затворите си.
От високоговорители в тавана се разнесе гласът на банкера:
— Господа, както несъмнено ще оцените, ловът на глави с такива награди привлича… как да се изразя… някои доста
Мосю Делакроа постави медицинската кутия на бюрото си и опитно я отвори.
Отвътре го гледаха две отрязани глави.
Едната беше окървавена, с ужасено облещени очи.
Другата бе в по-лошо състояние. Лицето беше силно обгорено.
Швейцарецът невъзмутимо си сложи хирургически ръкавици, спокойно извади окървавената глава от кутията и я постави върху сканиращото устройство до компютъра си.
— И кой според вас е това? — попита той по интеркома по-едрия Дрейбяк.
— Израелецът, Розентал — отвърна тексаският рейнджър.
— Розентал. — Делакроа въведе името в компютъра. — Хммм… Агент на Мосад… няма ДНК проба. Всъщност типично за израелците. Няма значение. Имам нареждания по този въпрос. Ще трябва да използваме други средства.
Той стартира сканиращото устройство, върху което беше поставена главата.
Подобно на томограф, устройството прати множество лазерни лъчи към външността на отрязаната глава.
След това Делакроа безстрастно разтвори устните на окървавеното лице и оголи зъбите към лазерния скенер.
Накрая натисна друг бутон на клавиатурата и сравни анализираната глава със серия записи на компютърния си екран.
Компютърът сигнализира и мосю Делакроа се усмихна.
— Резултатът от сравнителния анализ е осемдесет и девет цяло, триста трийсет и седем хилядни
