Което го накара по-ясно да проумее още нещо. Още отначало си бе помислил, че ловът на хора може само да
Но сега това го обясняваше.
В дванайсет часа днес американското правителство щеше да открие
— Трябва да отида в този завод — каза Книга и се обърна към Скот Моузли. — Обадете се в министерството на отбраната, господин Моузли. Кажете им да пратят инспекторите си по проектите „Корморан“ и „Хамелеон“ по-рано. И се свържете с нашите хора в Гуам. Пратете някого да провери и тамошния завод на „Аксън“.
— Ясно — отвърна Моузли.
Книга насочи вниманието си към числата в списъка: координатите на корабите и целите.
— И гледайте да определите откъде и срещу какво ще бъдат изстреляни тези ракети.
Хеликоптерът на „Аксън“, който бе спрял пред Алоишъз Найт и беше ранил Либи Гант, все повече се смаляваше в далечината — връщаше се към крепостта дьо Валоа, като отнасяше Найт и Гант.
Отдалечаването му наблюдаваше една самотна фигура, която плуваше в подножието на скалите.
Скофийлд.
Когато пламтящият мак изхвърча от пътя и се блъсна в изтребителя, Скофийлд не беше в камиона.
Още щом гумите на тира се откъснаха от асфалта, той скочи през вратата.
Камионът се заби в миража.
Мощна експлозия. Оглушителен шум. Парчета метал, летящи във всички посоки.
Ала Скофийлд се намираше
Първата му мисъл бе: „Магнитната кука.
Не и този път. Няма газ.
По дяволите.“
Продължаваше да пада — не вертикално, а по парабола, благодарение на инерцията на камиона. Скалите се носеха покрай него с невъобразима скорост. Виждаше океанските вълни под себе си. Ако паднеше във водата от тази височина, тялото му щеше да се пръсне като домат.
„Направи нещо!“ — изпищя вътрешният му глас.
„Какво например?“
После си спомни…
… и бързо дръпна шнура на гърдите си. Шнура, който беше свързан с десантния парашут на гърба му. Носеше го от сражението на борда на херкулеса. Парашутът бе толкова компактен, че съвсем беше забравил за съществуването му.
Десантният парашут се разтвори над него само на двайсет и пет метра над водата.
Не забави падането му напълно, но свърши достатъчно работа.
Скофийлд се залюля във въздуха на пет-шест метра над вълните и със значително по-ниска скорост се заби във водата, освободи се от парашута и потъна надолу, оставяйки над себе си струя мехурчета.
Тъкмо навреме.
Защото след миг макът и изтребителят се стовариха на същото място.
Скофийлд изплува на известно разстояние от скалите сред горящите останки от миража.
Като внимаваше да остане незабелязан, той заплува сред отломъците и естествено скоро видя хеликоптера на „Аксън“ да се издига и да се понася към замъка.
Дали Гант и Найт бяха избягали? Или бяха в хеликоптера?
— Лисица! Лисица! Обади се! Тук Плашило! — прошепна капитанът във виброфона си. — Въпреки всичко аз съм жив. Добре ли си?
В слушалката му се разнесе мъчително изкашляне. Това беше стар номер — тя очевидно го чуваше, но не можеше да говори. Бяха я хванали.
— Едно за да, две за не. В хеликоптера на „Аксън“ ли си?
Едно изкашляне.
— Тежко ли си ранена?
Едно изкашляне.
— Много тежко ли?
Едно изкашляне.
„Мамка му“ — помисли си Скофийлд.
— Найт с теб ли е?
Едно изкашляне.
— В замъка ли ви връщат?
Едно изкашляне.
— Дръж се, Либи. Идвам да ти помогна.
Той се огледа и тъкмо се канеше да заплува към брега, когато внезапно видя френския ескадрен миноносец да спира на двеста метра от него.
От грамадния кораб спускаха патрулна лодка с поне дванайсет души на борда.
Лодката светкавично се отдалечи от миноносеца и се насочи право към него.
Скофийлд не можеше да направи нищо, освен да наблюдава приближаващата се френска патрулна лодка.
— Сигурен съм, че французите са забравили за оная история на Антарктида — измърмори той.
После слушалката му избухна:
— Плашило! Тук Книга! Обади се! Имам голяма новина за теб!
— Чувам те, Книга.
— Можеш ли да говориш?
Капитанът се издигаше и потъваше с вълните на Атлантика.
— Да, естествено, защо не. — Той погледна патрулната лодка, вече на сто и петдесет метра от него. — Но трябва да те предупредя, че най-вероятно ще умра.
— Да, обаче аз знам защо — отговори Книга II.
— Книга, включи Гант и Найт в разговора — нареди Скофийлд. — Те не могат да говорят, но искам поне да ни слушат.
Сержантът се подчини.
И му разказа всичко за „супертанкерите“ от проект „Корморан“ и ракетите-двойници от проект „Хамелеон“, за плана на Великолепната дванайсеторка да предизвика нова Студена война, като изстреля ракетите срещу големите градове в света. Разказа му и за системата за сигурност СинкЛок, която можеха да изключат само Скофийлд и другите от списъка, както и че Ронсън Уайцман е включил универсалния изключващ шифър на Съединените щати в нея, шифър, който Розентал определяше като „все още неизвестно просто число на Мерсен“.
Скофийлд се намръщи.
— Просто число на Мерсен… — повтори той. — Просто число на Мерсен. Това е
