Воден от двама полицаи, покритият с цицини и синини Дейвид Феърфакс влезе в кабинета си в Пентагона.
Уендъл Хог го чакаше заедно с Одри.
— Феърфакс! — изрева Хог. — Къде беше, по дяволите?!
— За днес приключвам работа — уморено отвърна младежът.
—
Прекалено изтощен, за да го интересува нещо, Феърфакс можеше само да стои на мястото си.
— … и после, после
Така и не успя да довърши изречението си.
Защото в този момент в стаята зад Феърфакс влетя разузнавателно отделение от дванайсет морски пехотинци в пълна бойна униформа и
Феърфакс изненадано се ококори.
Командирът им излезе напред.
— Господа, аз съм капитан Андрю Трент от корпуса на морската пехота. Търся господин Дейвид Феърфакс.
Феърфакс мъчително преглътна.
Одри ахна.
Хог се облещи.
— Какво става, по дяволите?
Капитан Трент се приближи. Беше едър и мускулест и бойното снаряжение му придаваше изключително внушителен вид.
— Вие трябва да сте Хог — каза той. — Господин Хог, тук съм по личната заповед на президента на Съединените щати. Възникна сериозен международен проблем и в този важен момент господин Феърфакс може би е четвъртият по значение човек в страната. Имам заповед да го придружа на операция от първостепенна важност и да го браня с живота си. Ако не възразявате, господин Хог, моля,
Хог се бе вцепенил от изумление.
Одри просто смаяно зяпаше Феърфакс.
Самият Феърфакс се колебаеше. След сутрешните събития не знаеше на кого да вярва.
— Господин Феърфакс — продължи Трент. — Праща ме Шейн Скофийлд. Той отново се нуждае от вашата помощ. Ако все още не ми вярвате, вземете…
Той му подаде радиостанцията си и Феърфакс я взе.
Отсреща беше Книга.
След двайсет и две минути Дейв Феърфакс седеше на борда на чартърен конкорд и пътуваше на запад със свръхзвукова скорост. Местоназначение: Сан Франциско.
По пътя за летището Книга му бе обяснил какво иска от него Скофийлд. И му беше задал един математически въпрос: кое е шестото просто число на Мерсен.
— Шестото число на Мерсен ли? — повтори Феърфакс. — Ще ми трябва химикалка и хартия.
С тези думи той седна в абсолютно празния конкорд, приведе се над листа и максимално съсредоточен, бясно започна да пише.
Придружавани от два отряда морски пехотинци, инспекторите от министерството на отбраната, които отговаряха за съвместния проект „Корморан-Хамелеон“, стигнаха пред ракетостроителния завод в Норфък, Вирджиния.
Заводът на „Аксън“ се извиси пред тях — гигантски промишлен комплекс, състоящ се от дванайсет свързани сгради, осем огромни сухи дока и множество кранове.
Тук „Аксън Корпорейшън“ инсталираше своите супермодерни ракетни системи на американски военноморски съдове. Понякога строяха и самите кораби.
В момента в един от сухите докове се намираше самотен супертанкер, над който се издигаха мощни кранове.
Колкото и да бе странно обаче, в девет и половина сутринта никъде не се мяркаше жива душа.
Морските пехотинци щурмуваха завода.
Нямаше престрелка.
Нямаше съпротива.
След няколко минути районът беше претърсен и командирът на морските пехотинци обяви по радиостанцията:
— Вече можете да пуснете момчетата от министерството вътре. Но ви предупреждавам, картинката не е много красива.
Миришеше отвратително.
На разлагаща се човешка плът.
Главната офисна площ бе цялата в кръв, образувала по стените, масите и стоманените стълбища ужасяващи кафеникави сталактити.
За щастие на многобройните строителни работници на „Аксън“, през седмицата преди официалната инспекция заводът беше затворен поради съображения за сигурност, затова ги бяха пощадили.
Старшите инженери и ръководителите на отдели обаче не бяха имали този късмет. Те лежаха един до друг в главната лаборатория, след като ги бяха накарали да коленичат и ги бяха екзекутирали един след друг. Стените зад труповете им бяха оплискани с кръв.
През последната седмица плъховете бяха пирували с останките им.
Сред тази кланица се различаваха пет тела, които очевидно не бяха на служители на компанията.
Изглежда, хората от „Аксън“ не се бяха дали без бой. Малобройната им охрана бе ликвидирала неколцина от нападателите.
Петте подозрителни трупа бяха проснати на различни места из завода, застреляни в главата или тялото. Калашниците им лежаха до тях.
Всички бяха облечени в черна военна униформа и носеха черни арабски кърпи, които скриваха лицата им.
И въпреки ужасното състояние на изгризалите им от плъховете тела ставаше ясно още нещо: всички имаха на раменете си характерната татуировка с два ятагана на терористичната организация Ислямски
