на Египет.
Джак вече бе виждал Мистерията на кръговете, но нямаше ни най-малка представа какво означава тя.
Други неща обаче бяха напълно нови за него.
Великата машина.
Шестте стълба. Възможността те да са нешлифовани диаманти му се стори крайно интригуваща.
Загатнатите препратки към „яйцата на Фаберже“, Великден и потъването на „Титаник“ в долната част на листа… е, това вече бе крайно озадачаващо.
И разбира се, необичайните чертежи, „разхвърляни“ по листа.
Уест реши да използва този лист като основа и продължи да чете.
На други места из бележките на Магьосника намери цифрови снимки на издялани в камък надписи на език, който не бе виждал от времето на мисията „Седемте чудеса“.
Беше древно писмо, известно като Словото на Тот — на името на египетския бог на знанието.
Мистериозен и непонятен, този език се противопоставяше на опитите да бъде разчетен дори от съвременни суперкомпютри. Но за клиновидните знаци се смяташе, че съдържат тайно древно познание.
Исторически погледнато, един-единствен човек на земята можеше да го чете: Оракулът на оазиса Сива в Египет. Това лице, по силата на някаква магия, се раждаше способно да чете Словото на Тот. Родословието на оракулите датираше от най-ранни времена, за да стигне до наши дни, и макар това да бе неизвестно за учителите на Лили и приятелите й в училище, тя бе една от наследниците.
Тя беше дъщеря на последния Оракул на Сива — гаден покварен тип, умрял скоро след раждането й.
Крайно необичайно за Оракул обаче, Лили имаше близнак. Както Джак бе открил по време на мисията „Пирамидион“, тя имаше брат, Александър — неприятно разглезено дете, — който също можеше да чете Словото на Тот. След онази мисия Александър бе отведен на уединено място в Ирландия, в графство Кери.
Джак накара Лили да му преведе някои от бележките в „книжката“ на Магьосника. Много от тях нямаха никакъв смисъл за него, а други бяха откровено озадачаващи: например в един от надписите се твърдеше, че древномесопотамският град Ур, знаменит с огромния си зикурат, бил точно копие на „Втория голям Храм светилище“, каквото и да означаваше това. Джак показа на Лили един открояващ се надпис на езика на Тот, който се намираше сред бележките на Магьосника:
Лили погледна подредените йероглифи, сви рамене и преведе текста моментално. В него се казваше:
С моята любима Нефертари
аз, Рамзес, син на Ра,
се грижа за най-свещения храм.
Ние ще бдим над него вечно.
Велики часови,
с третото ни око ние виждаме всичко.
— С третото ни око? — Джак се намръщи.
— Така пише тук.
— Нефертари е била любимата жена на Рамзес II — каза Джак. — И двамата заедно са бдели над най- свещения храм, каквото и да е това. Благодаря, фъстък.
Лили се усмихна. Харесваше й, когато я наричаше и така.
По-късно същата вечер външната врата на президентския апартамент се отвори и Лили се хвърли в ръцете на застаналия на прага мъж.
— Мечо Пух! Мечо Пух! Ти дойде!
Мъжът беше по-ниска и по-яко сложена версия на шейх Абас. Беше вторият син на шейха, Захир ал Анзар ал Абас, позивна Саладин, но прекръстен от Лили на Мечо Пух. Нисък, топчест, с буйна брада, той имаше глас, голям като сърцето му… а то бе много голямо.
Придружаваше го по-висок и по-слаб мъж, почти скелетоподобен: изключителен снайперист, някога известен като Стрелеца с лък, а сега — просто като Стреч, след като също бе прекръстен от Лили.
Евреин по рождение, Стреч някога беше агент на Мосад, но след известен… конфликт… с тях по време на търсенето на Пиримидиона, сега бе обявен за персона нон грата в Израел. Нещо повече, знаеше се, че заради действията му тогава Мосад е обявила награда за главата му.
Появиха се Зоуи и Скай Монстър, всички започнаха да се поздравяват и накрая извадиха Уест от кабинета му.
— А това е моят приятел Алби — каза Лили на Мечо Пух. — Гений с компютрите и в математиката.
— Приятно ми е да се запознаем, Алби — изгърмя Мечо Пух. — Надявам се намеренията ти по отношение на моята малка Лили да са почтени. Не, нека го кажа по друг начин: ако я разстроиш, момченце, ще те преследвам до края на земята.
— Ама ние сме само приятели. — Алби преглътна тежко.
Мечо Пух се усмихна, намигна на Лили и попита:
— И така, млади Алби, ще се присъединиш ли към нас в това начинание?
— Родителите на Алби в момента са в Южна Америка — обясни Лили — и не можем да се свържем с тях по телефона. Алби трябваше да ми гостува във фермата. Но ми се струва, че сега ще трябва да дойде с нас, където и да отидем.
— Е, Ловецо! — възкликна Мечо Пух. — Какво те мъчи сега?
— Възможно е да се окаже нещо много лошо, Пух, много, много лошо. Тартар е неутрализиран и някоя хора са готови на всичко, за да се доберат до Огнения камък. Едва се измъкнахме.
— Намерили са ви в Австралия?
— Да. Свиках среща, която трябва да призове обратно стария екип. Фъзи е последният. Той е на път от Ямайка.
— А Магьосника?
— Магьосника за момента е извън играта, но ми изпрати информация, която е достатъчна, за да започнем. С помощта на Лили успях да разшифровам някои от последните му открития.
Пух погледна Лили.
— Така ли? Колко езика станаха вече, дребосък?
— Пет, плюс езика на знаците.
— Браво, което момиче. Никога не спирай да учиш. Никога не преставай да шлифоваш уменията си. — Пух пак се обърна към Уест, вече сериозен. — Баща ми ти изпраща съобщение. Утре сутринта тук ще има представени и няколко нови страни. Някои, които не бяха сред първоначалните седем. Доколкото разбирам, започва да се разчува.
Уест се намръщи. Нещата се движеха прекалено бързо и то със скорост, върху която нямаше контрол. Струваше му се, че започват да му се изплъзват.
Извади няколко копия на петстраничното резюме, което бе намерил сред бележките на Магьосника, и ги раздаде на останалите.
— Това е изложението, което ще направя утре сутринта. Свързано е изцяло с труда на Магьосника. Запознайте се с него предварително. Така изумлението ви ще е по-малко. — Погледна ги всичките, неговите стари приятели, хора, с които бе създал здрави връзки по време на трудна, опасна и понякога изглеждаща напълно невъзможна мисия, и се усмихна. — Доволен съм, че отново сме заедно.
