Шестте свещени камъка

Стълб бяха пак на пиедестала си на триъгълния остров до древния уред. След това жреците се бяха прибрали в храма крепост и в селото се бе възцарил покой… покой, продължил до момента, в който Лили се събуди, понеже някои я замеряше с някакви неща.

Тя отвори очи…

… и видя един младеж от неета да хвърля по нея камъчета.

Лили седна.

Младежът беше двайсетинагодишен и нисичък и ако можеше да се премахне издутината на лявата част на черепа му, определено щеше да мине за голобрад юноша.

— Здрасти… — неуверено каза той.

— Говориш моя език? — изненада се Лили.

Той кимна.

— Малко. Аз ученик на осма съпруга на вожда. — Изговаряше внимателно всяка дума. — Тя и аз, много потискани в племето, затова говори заедно много. Аз има много питане теб. Много питане…

— Например?

— Какво представлява твой свят?

Лили наклони глава на една страна и го огледа по-внимателно. Беше крайно изненадващо да намери точно в тази обстановка един съвсем обикновен, внимателен и любопитен младеж.

— Как се казваш? — попита тя.

— Аз Оно, седми син на върховен вожд Рано.

— Аз пък съм Лили. Говориш моя език много добре.

Оно се усмихна гордо.

— Аз добър ученик. Радвам да се уча.

— И аз — съгласи се Лили. — Но аз съм добра с езиците. Вашият е много древен, знаеш ли?

— Това аз знае.

Както се оказа, Оно бе наистина много любопитен младеж и имаше безброй въпроси за света навън.

Идеята за полет например му беше страшно интересна. Като малък той бе помогнал да се обезвреди хидроплан долу при издяланата гора. След като нещастниците в самолета били извадени и отведени, а след това и убити, той разглеждал машината с часове. Но колкото и да се мъчил, така и не разбрал как така това тежко нещо може да лети като птица.

Друг въпрос, който го измъчваше, бе радиото — всъщност радиото на Зоуи, което й бяха отнели, — и той попита Лили по какъв начин това устройство позволява на двама души да разговарят от разстояние.

Лили се постара да отговори на въпросите му и колкото повече говореха, толкова повече се убеждаваше, че Оно е не само любопитен, но и мил и внимателен.

— Ще ми разкажеш ли за твоето племе? — помоли го тя.

Въпросът й го накара да въздъхне.

— Неета имат дълга история. Властта в племе се крепи на… как да каже… поравно между кралско семейство и жреци на Свещения камък… Баща ми вожд, защото наше семейство силно отдавна. Силен вожд уважаван от неета. Но аз мисля баща ми груб. И братя груби. Голямо тяло, малък мозък. Но тук силни получават всичко — здрави жени, първи храна, — затова силни продължават управляват. Бият слаби и вземат от тях — животни, плод, дъщери… Но воини жреци също имат власт, защото пазят лабиринт. В техни крепости те учи от малки и научава магии и как да се бие, затова като пораснат, стават убийци.

Лили погледна тъмния храм крепост. С високите си кули, бивните и подвижните си мостове той внушаваше страх.

— Само от техните крепости ли може да се стигне до лабиринта и свещения остров? — попита тя.

— Да. През векове вождове и жреци вижда колко е… изгодно… да уважава властта на другия. Кралско семейство заповядва на хората да уважава жреци, а жреци одобряват кралски сватби и поддържа вождове. Наказва всеки, който напада крал.

— И какво е наказанието за нападане на кралска особа?

— Осъждат на лабиринт — отговори Оно и погледна към масивната постройка от другата страна на езерото. — Там има животни. Понякога осъден преследван там от жреци, друг път — от кучета, понякога осъден оставен да блуждае в лабиринт, докато не умре от глад или не самоубие се от отчаяние. Никой не може избяга от лабиринт. — Млъкна и тъжно въздъхна. — Мила Лили. Аз не силен. Аз малък, но ум — остър. Но остър ум тук нищо. Спорове се решават на Камъка на спора. — Той кимна към една голяма квадратна каменна платформа, намираща се между плочата на Лили и триъгълния остров. — Не се надявал да победя братя в схватка, затова принуден живее в сянка. Живот в моето племе не щастлив, Лили, дори ако си седми син на вожда.

Оно склони глава и Лили го погледна със състрадание.

В този миг нещо някъде издрънча и Оно се изправи.

— Зора идва. Село се събужда. Аз трябва ходи. Благодаря за разговор, мила Лили. Съжалявам за теб, заради ден, който предстои.

— Денят, който ми предстои? Какво искаш да кажеш?

Но Оно вече се бе скрил сред сенките.

— Какъв ден ми предстои? — попита тя утринния здрач.

Но никой не й отговори.

Настъпи утрото.

Слънчевите лъчи пробиха заслона на листата и осветиха дефилетата на неета. Около двете платформи със затворниците се събра цяла тълпа.

Пред тълпата се изправи грамадният воин, който предния ден бе оглеждал преценяващо Лили и Зоуи. До него стоеше дебелият вожд, който явно одобряваше онова, което предстоеше да се случи, и дори се гордееше с него.

Якият воин се обърна към тълпата с мощен кънтящ глас. Лили тихо превеждаше:

— Поданици на върховния вожд Рено, нашия велик и благороден крал, защитник на лабиринта, покорител на белите хора и собственик на бяла жена, чуйте думите ми! Като първороден син на славния ни вожд, аз, Барано, в желанието си да следвам примера на именития си баща, заявявам правото си върху тази бяла жена!

Лили се ококори. Какво?!

Този гаден грозник искаше Зоуи?

— Ако никой не се осмели да се изправи срещу мен, аз сега и веднага ще я отведа в леглото си и ще я смятам за своя жена!

Тълпата мълчеше.

Явно никой не смееше да се опълчи срещу този човек-планина.

Лили видя Оно в задните редици на тълпата и видя и как тъжно свежда глава. Видя и Даяна Касиди и как се извръща ужасена и вдига ръка пред устата си.

После погледна Зоуи… лицето й бе бяло като платно.

Лили се смръщи объркано.

Извърна се отново и този път видя, че всички жени неета сочат нея, оглеждат я и одобрително клатят глави.

И тогава разбра.

Дивакът не искаше Зоуи.

Искаше нея.

Кръвта й замръзна.

Тълпата мълчеше. Най-големият син на вожда я оглеждаше похотливо, а зад ухилените му бърни се виждаха гадни жълти зъби.

„Негова жена? Но аз съм на само дванайсет!“