Четирима воини монаси излязоха от издълбана в сената килия, удържаха с мъка четири петнисти хиена на каишка.
Животните се дърпаха с всички сили — изглеждаха гладни, явно ги държаха без храна за случаи като този — лаеха, виеха и тракаха със зъби; от челюстите им се стичаше слюнка.
— Защо взе и мен? — прошепна Алби.
— Защото можеш да разчиташ карти по-добре от мен.
— Какво?!
— И защото на врата ти виси моят цифров фотоапарат — продължи Зоуи и го погледна многозначително. — А в него се съхранява тайната на този лабиринт.
— Как така?
Преди Зоуи да успее да отговори, ги избутаха до най-северния край на лабиринта, където се намираше входът: висока арка, стъпила с двата си края върху най-външния каменен пръстен.
Изработката на стената бе изумителна — камък с цвят на мрамор без видими следи от слепване или сглобки. По някакъв начин твърдият вулканичен камък бе изсечен и шлифован в невероятна конфигурация. Резултатът изглеждаше изпреварил с няколко ери развитието на това примитивно африканско племе.
Шаманът се обърна към тълпата от другата страна на езерото и извика високо:
— О, Нефтис, ти, що носиш смърт и разрушение, твоите смирени слуги предават на твоя лабиринт жената, която проля кралска кръв, и нейния спътник. Постъпи с тях както желаеш!
И Зоуи и Алби бяха избутани под свода в древния лабиринт, от който никой осъден не бе успявал да се измъкне жив.
Тежката врата се затвори зад тях и Зоуи и Алби се озоваха в дълъг коридор без покрив, който се извиваше плавно и в двете посоки. Стените бяха бели.
В центъра на лабиринта се издигаше уникалното каменно стълбище, което водеше към вулкана и в светилището на жреците. В момента на стълбището стояха десетима монаси и охраняваха достъпа до светилището в случай, че се случи невероятното и Зоуи и Алби успеят да се доберат до центъра.
Имаха три възможности за избор.
Наляво, надясно или — през прохода в следващата кръгова стена — напред.
На калния под пред прага на този вход лежеше вонящият изгнил скелет на огромен крокодил, който замалко не бе успял да се измъкне от лабиринта. По костите все още се виждаше полуизядена изгнила плът.
„Какво, за бога, може да изяде крокодил?“, помисли си Алби.
И се сети…
„Други крокодили. Тук има и други крокодили…“
— Бързо насам — каза Зоуи и го дръпна наляво. — Дай ми фотоапарата.
Алби свали фотоапарата от врата си и й го даде. Докато тичаха, Зоуи превъртя записаните снимки, върна се назад в африканското им приключение — изображения на издяланата гора на неета, снимки от Руанда, после язовир „Насър“, Абу Симбел и…
… снимките, които бе направила при първия Връх.
На малкото екранче се появиха изображенията на грамадната обърната пирамида, а след това на стените в колонната зала на Върха, в това число снимките на златната плоча.
— Ето тази — каза Зоуи и я показа на Алби. — Това е, което ни трябва.
Той погледна снимката, докато бързаха по извития коридор.
На снимката се виждаха две кръгли изображения, издълбани с майсторство в камъка. Изображения на лабиринт.
Алби поклати глава. Десетте концентрични кръга и правото тясно стълбище, започващо в самия център и продължаващо надясно, определено
— Шаманът и жреците сигурно разполагат със същата картинка някъде тук — каза Зоуи. — Това е обяснението как само те могат успешно да минават през лабиринта.
— Зоуи! Почакай! Спри! — извика Алби и се закова намясто.
— Какво?
— Ако се вярва на това, сме поели в грешна посока.
— Вече?
Изображението с вписания маршрут показваше грешката им: те бяха тръгнали веднага наляво по най- външния кръг на лабиринта…
— Трябваше да прескочим скелета и да влезем в следващия кръг — каза Алби. — Виж… Нашият маршрут води до няколко отклонения без изход. Бързо! Трябва да се върнем, преди да са пуснали хиените!
— Е, наистина се радвам, че те взех с мен — въздъхна Зоуи.
Хукнаха обратно и стигнаха до големия сводест портал и полуизядения скелет на крокодила. Прескочиха го.
— Сега вече сме наляво — каза Алби.
И затичаха отчаяно наляво по извития коридор.
Грамадното стълбище малко по малко се приближаваше, вече дори виждаха полукръглия сводест вход в основата му — сякаш ги подканваше да минат през него, ако желаят.
— Не! — извика Алби. — Надясно в следващия вътрешен кръг.
Отекна стържене.
Последва го лаят на хиените и чаткането на нокти по засъхналата кал на пода.
— Пуснаха ги — каза Зоуи, макар че нямаше нужда.
Тичаха през лабиринта.
Търчаха по дългите извити коридори и чуваха хиените през стените.
От време на време стигаха до ями, пълни с воняща вода и с по един-два крокодила. Често попадаха и на човешки останки, и на скелети на крокодили — явно това бяха животните, които не бяха успели да се измъкнат оттук, преди да умрат от глад.
Заобикаляха ги, прескачаха ги, но не смееха да се забавят, макар че веднъж Зоуи спря за малко, колкото вземе една дълга тънка кост.
Продължаваха да бягат.
И през цялото време се приближаваха все повече и повече до стълбището.
— Зоуи — попита задъхано Алби, — а какво ще правим, ако все пак се измъкнем оттук? Няма ли тогава да ни убият по друг начин?
— Не, ако стане онова, което очаквам — отговори Зоуи. — Просто исках да спечеля малко време. Точно затова се забавих толкова с убиването на онзи задник.
Алби се смая.
— Забавила си се нарочно?! Но защо? Какво ще стане?
— Ще дойдат гадните.
— Тия не са ли тъкмо гадните?
— Значи по-гадните. Онези, които ни прогониха от Египет и които убиха Джак. Те са почти тук. А когато
