Шестте свещени камъка

кръста…

… само че сега зад него стоеше цяла армия.

Армия от няколкостотин миньори роби, които бе освободил от килиите им, преди да се изправи срещу пазачите.

Нямаше никаква нужда от думи — лицата на робите казваха всичко: смъртна омраза, гняв и жажда за възмездие. В битката, която щеше да последва, нямаше да има милост, това щеше да е битка, която да въздаде дължимото за годините робство.

С раздиращ ушите вик робите се хвърлиха срещу пазачите.

Последвалото можеше да се опише само с една дума: клане.

Неколцина пазачи се опитаха да вземат оръжията си от стойката наблизо, но робите ги събориха на пода и буквално ги смачкаха на пихтия. Други полетяха в басейна.

Някои се опитаха да избягат към асансьора — единствения изход от мината, — но върху тях се нахвърлиха десетки роби, въоръжени с дъски с набити в тях пирони, и ги пребиха до смърт.

Само след минути всички пазачи бяха мъртви и в мината се възцари тишина.

Джак освободи Мечо Пух от клетката му. Щом стъпи на твърда земя до басейна, Пух погледна Джак и възкликна ужасено:

— В името на Аллах, Джак, изглеждаш като смачкано лайно!

Окървавен, мръсен и изтощен отвъд всякакви предели на човешката издръжливост, Джак се усмихна и каза:

— Знам…

После припадна в ръцете на Мечо Пух.

Събуди го блаженото усещане на галеща лицето му слънчева светлина.

Отвори очи и видя, че лежи на кушетка в караулната на мината; слънцето надничаше през прозореца.

Дясната му ръка беше превързана с чист бинт, лицето му бе измито. Беше облечен в чисти дрехи — някаква традиционна етиопска роба.

Примижа, стана и излезе.

В коридорчето видя Мечо Пух.

— А, воинът се е събудил — каза Пух. — Сигурно ще ти е приятно да научиш, че вече сме собственици на тази мина. Разчистихме пазачите с помощта на робите… мисля, няма нужда да ти обяснявам, че те ги атакуваха с огромно въодушевление.

— Мога да ги разбера — каза Джак. — Та в Етиопия ли сме наистина?

— Колкото и да не ти се вярва — да.

Излязоха под ясното небе.

Джак се огледа.

Суха пустинна земя, ръждивочервена почва и голи хълмове.

По хълмовете се виждаха сгради — каменни постройки, красиво иззидани, всяка висока поне колкото пететажна сграда и всяка сякаш издялана от цяло парче скала, подаваха се от широки ями с каменни стени. Впечатлението бе, че наистина, са едно цяло със скалата под тях.

Една от сградите бе във формата на кръст с еднакво дълги рамена — кръстът на тамплиерите.

— Сети ли се къде сме? — попита Мечо Пух.

Джак отговори:

— Да. В Лалибела. Това са забележителните църкви на Лалибела14.

— Мисията ни е пред провал, Ловецо — тъжно каза Мечо Пух.

Джак поглаждаше ранената си дясна ръка. Около тях освободените роби си заминаваха за родните места, след като бяха разграбили офисите.

— Пръснати сме по четирите посоки на света — продължи Пух. — Баща ти изпрати Стреч в Мосад, иска да получи наградата за главата му.

— Мамка му… — замислено каза Джак. — Дали само ми се стори, или Астро наистина беше с Вълка?

— Беше.

— Timeo Americanos et dona ferentes15 — прошепна Джак.

— Не зная, Джак — въздъхна Пух. — От онова, което видях… Астро ми изглеждаше не съвсем на себе си. А и по време на мисията ми се стори свестен младеж, в никакъв случай не злодей. Не бих прибързвал с присъдата срещу него.

— Винаги съм ценял мнението ти, Захир. Смятай присъдата за отменена, поне засега. А какво направи Вълка?

— Тръгна по следите на Магьосника, Зоуи, Лили и Алби, за да намери древното племе и да им отнеме втория Стълб.

— Неета… — каза Джак замислено.

Известно време стоя така, загледан в празното пространство.

После се отърси от мислите си и каза:

— Трябва да намерим Лили и другите. Да се сдобием с този Стълб и да го занесем навреме при следващия Връх.

— Трябва ти почивка — отговори Мечо Пух. — И лекар.

— И автотенекеджия — каза Джак и опипа двата смазани пръста на механичната си лява ръка.

— Предлагам да отидем в старата ни база в Кения — във фермата. Там можеш да получиш медицинска помощ и да намериш някой, който да се погрижи за ръката ти. После можеш да тръгнеш за централните райони на континента.

— Да „тръгна“? — улови нюанса Джак. — Не да „тръгнем“?

Мечо Пух го погледна внимателно. После отмести поглед към далечината.

— Напускам те във фермата в Кения, Ловецо. — Джак мълчеше. — Не мога да оставя моя приятел да страда в килиите на Мосад. Те са адски злопаметни. И не прощават на неизпълнили заповед агенти. Светът може да е надвиснал над бездната, знам, но няма да оставя Стреч да умре като куче в някое подземие. Той също не би допуснал подобно нещо да се случи на мен.

— Разбирам.

— Благодаря, Джак. Ще те откарам до Кения и там ще се разделим.

— Добре.

В този момент към тях се приближиха десетина от бившите роби, до един етиопски евреи. Водачът им, достолепен мъж, държеше загърнат в зебло предмет.

— Извинете, господин Джак — притеснено каза той. — В знак на благодарност хората искат да ви дадем това.

— Какво е то?

— О, това са камъните, заради които баща ви ни караше да копаем — отговори мъжът. — Намерихме ги още преди три седмици, но не казахме нито на него, нито на злите пазачи. Скрихме ги и продължихме да копаем, сякаш продължаваме да ги търсим… в очакване на спасение… на вас.

Джак не се сдържа и се усмихна широко. Не можеше да повярва на чутото.

— Та понеже ни освободихте — продължи водачът, — искаме да ви подарим свещените камъни в знак на дълбоката ни благодарност. Ние сме убедени, че сте добър човек, господин Джак.

И подаде на Джак увитото в зебло нещо. Или май бяха неща?

Джак взе дара, без да сваля поглед от мъжа.

— Искрено съм ви благодарен. И се извинявам за жестокостта на баща ми.

— Неговите действия нямат нищо общо с вас. Всичко хубаво, господин Джак, и ако някога се върнете в Африка, известете ни. Веднага ще дойдем.

После делегацията си тръгна.

— Дявол да ме вземе — въздъхна Мечо Пух. — Изглежда, оная поговорка да направиш добро и да го