— Когато се видите с Лили, предай й моята обич.
— Непременно.
— Съжалявам, че не мога да продължа с теб. Но не мога да зарежа Стреч и…
— Разбирам те — прекъсна го Джак. — Ако можех, щях да дойда с теб.
Изгледаха се за един дълъг момент. После Джак посегна към китката си и си свали часовника. Подаде го на Мечо Пух.
— Ето… вземи го. Това е маяк за помощ, използва Джипиес. Ако загазиш, натисни бутона и ще знам къде си.
Мечо Пух взе часовника и го сложи на китката си.
— Благодаря.
Джак го прегърна и каза:
— Късмет, Захир.
— Късмет и на теб, Ловецо.
После се разделиха. Джак гледаше как Мечо Пух решително върви по пистата. Запита се дали пак ще се видят някога.
Джак и близнаците пристигнаха с частния самолет в Занзибар почти в полунощ.
Занзибар.
Малък остров на изток от Африка, през 19-и век убежище на пирати, трафиканти на роби и контрабандисти — упадъчно свърталище, където законите били безсилни.
През 21-ви век нещата не се бяха променили много.
С изключение на бляскавите хотели по крайбрежната ивица, обслужващи туристи на път за дома след екскурзия до Килиманджаро, Занзибар си остава такъв, какъвто е бил от векове: съвременните пирати се крият из пивниците по тъмните улички, а южноамерикански рибари посещават множеството игрални зали и публични домове и се възползват от услугите на местни чернокожи момичета между рундовете на „блекджек“. Дори старите пиратски пещери по дивия източен бряг на острова още се използват.
Именно към този жесток източен бряг се запътиха Джак и близнаците с едно очукано старо „Пежо“. Целта им бе отдавна изоставен фар на отдалечен нос.
Минаха през портал в ограда от бодлива тел и поеха по обрасла с трева дълга алея, извеждаща до предния вход на фара.
Не се виждаше жива душа.
— Сигурен ли си, че сме, където трябва? — Лаклан се огледа неспокойно и опипа глока, който Джак му бе дал.
— Абсолютно — отговори Джак.
Спря наетата кола, слезе и тръгна към вратата. Близнаците го следваха и оглеждаха недоверчиво пръстена израсла до кръста буйна трева, опасващ основата на сградата.
Джак почука на вратата три пъти.
Никакъв отговор.
Вратата не се отвори.
Не се чуваше нищо освен шума на вълните.
— Кои сте вие? — внезапно попита глас зад тях.
Близнаците се извърнаха. Лаклан извади пистолета.
— Лаклан, не! — каза Джак и натисна пистолета надолу.
Това спаси живота на младежа.
Бяха заобиколени.
По някакъв начин, докато бяха чакали пред входа на фара, зад тях се бяха промъкнали поне десетина танзанийци — до един с изключително черна кожа, облечени в морскосини униформи и въоръжени с чисто нови автомати М–16.
Джак се обърна към командира на групата:
— Иниго, не ме ли позна? Аз съм Джак. Джак Уест. А това са мои приятели — Лаклан и Джулиъс Адамсън, интернет експерти от Шотландия.
Танзаниецът като че ли не го чу.
Не снемаше поглед от близнаците.
— Експерти значи? — Намръщи се свирепо. — По компютрите?
— Д-да… — Лаклан преглътна с мъка.
Танзаниецът продължаваше да мръщи черното си лице. По челото му имаше традиционните племенни белези.
— Играете ли Warcraft по интернет?
— Ъ-ъ… да… — отговори Джулиъс.
Африканецът посочи тениските им с надписите.
— Кравешкото ниво, а? Значи играете и Diablo II?
— Ами… да…
Изведнъж на лицето на африканеца изгря широка усмивка, разкриваща уста, пълна с огромни бели зъби. Той се извърна към Джак.
— Ловецо, чувал съм за това кравешко ниво, но Господ да ме порази, не мога да се добера до него! — И се обърна към близнаците. — Вие двамата ще ми покажете как да го намеря, нали…
Джак се усмихна.
— Радвам се да те видя, Иниго. Опасвам се обаче, че времето ни притиска. Трябва незабавно да видя Морския рейнджър.
Въведоха ги във фара, но вместо да се качат, слязоха надолу. Първо минаха през прашна стара изба за вино, а след това през складово помещение. Тук имаше тайно стълбище, което водеше още по-надолу в земята, преди да излезе в гигантска пещера на морското ниво.
По някое време в миналото — може би от пиратите през 19-и век — в пещерата бяха построени два дървени кея и няколко колиби. Неотдавна Морския рейнджър беше монтирал генератори, така че имаше осветление, имаше и няколко бетонни разширения към кейовете.
В самия център, привързана към един от кейовете, показала бойната си рубка над повърхността, се кипреше подводница, клас „Кило“.
Джак вече бе идвал тук и не бе особено изненадан от определено впечатляващата гледка.
Близнаците обаче бяха като ударени от гръм.
— Това е като пещерата на Батман… — прошепна Лаклан.
— Не, по-добра е… — възрази Джулиъс.
Извит като река канал водеше към океана, а по средата му имаше вълнолом, за да защитава пещерата при буря. Излизането оттук бе възможно само при прилив, защото по време на отлив каменистото дъно на канала се откриваше.
На кея стоеше Джей Джей Уикам: бивш морски офицер, командир в американската флота, зет на Джак Уест — младши — Морския рейнджър.
С Джак се прегърнаха. Не се бяха виждали от новогодишното парти в Дубай.
— Какво става, Джак. През последните няколко дни. Африка направо откачи. Саудитците са обявили награда от половин милиард долара за страната, която открие двама души, чието описание силно ми напомня за моята племенница и твоя наставник.
— Саудитците? — повтори Джак.
