С други думи, моите богати приятелки ми разкриха всички възможни начини да поддържам добре дома си, без в краката ми да се мотаят нежелани от мен роби. Можех да остана само с Флавий и двете момичета. Чудесно. Всичко останало можех да наема или купя.
Накрая — вече много уморена и с глава, пълна с имена и напътствия, които да помня, но и много развеселена от шегите и историите на тези жени, очарована от лекотата, с която говореха гръцки (който винаги бях обожавала) — се облегнах назад и реших, че вече мога да си ида у дома.
Мога да започна.
Храмът бе все така оживен. Погледнах към входа му. Къде ли бе жрецът? Е, щях да се върна на следващия ден. В този момент определено нямах желание да съживявам онези сънища. Много хора идваха и си отиваха, носейки цветя и хляб. Някои носеха птици, които да пуснат на свобода в чест на богинята. Тези птици щяха да отлетят от високия прозорец на нейното светилище.
Колко топло бе тук. Какъв ярък цветен килим покриваше стената! Никога не бях и помисляла, че е възможно да съществува място, красиво колкото Тоскана, но изглежда и тук бе не по-малко красиво.
Излязох от двора, озовах се на стълбите и поех към Форума.
Приближих до един мъж под арките, който учеше група млади момчета на Диогеновата теория, че трябва да се откажем от всички плътски удоволствия и да водим праведен живот, отричайки се от сетивата.
Това напълно съвпадаше с разказаното от Флавий. Но човекът вярваше в думите си и бе добре образован. Говореше за смирение, което ни прави свободни. Той ми допадна, защото смятах, че точно това се бе случило с мен в Храма — бях се изпълнила със смирение и се чувствах свободна.
Момчетата около него бяха твърде млади, за да знаят това. Но аз го знаех. Харесвах този мъж. Косата му бе сива и бе облечен в обикновена дълга туника. Липсваше онова показно обличане в дрипи.
Аз веднага го прекъснах. Със смирена усмивка заговорих за съветите на Епикур, че сетивата нямаше да ни бъдат дадени, ако са нещо лошо. Не е ли така? — Трябва ли да се отречем от себе си? Вижте двора на Храма на Изида, погледнете цветята, които красят стените му! Вгледайте се в тези прекрасни червени цветя! Сами по себе си те са достатъчни, за да избавят човек от мъката. Кой казва, че очите са по-мъдри от ръцете и устните?
Младежите се обърнаха към мен. Поведох разговор с няколко от тях. Колко красиви и млади бяха. Тук имаше дългокоси мъже от Вавилон и дори знатни евреи, до един с много космати ръце и гърди, както и много римляни от колониите, които бяха смаяни от моите твърдения, че в плътта и виното откриваме истината за живота.
— Цветята, звездите, виното, целувките на любимия — всички те несъмнено са част от природата — казах. Естествено, аз бях под пара, тъй като току-що бях излязла от Храма, освободена от всички страхове и отхвърлила всички съмнения. В този момент се чувствах непобедима. За мен светът беше нов.
Учителят, чието име беше Марсел, излезе от арката да ме поздрави.
— Ах, милостива госпожо, вие ме изумявате — каза той. — Но от кого всъщност сте възприели убежденията си? От Лукреций ли? Или от собствен опит? Разбирате, че никога не бива да насърчаваме хората да се подчиняват на сетивата си!
— Нима съм споменала нещо за подчинение? — попитах. — Да се поддадеш не означава да се подчиниш, а да почиташ. Говоря за благоразумен живот, говоря за това да се вслушваме в мъдростта на телата си. Говоря за първичния разум на добротата и насладата. И ако искате да знаете, не съм научила кой знае колко от Лукреций. Той винаги ми се е струвал твърде скучен. Научих се да възприемам красотата на живота от поети като Овидий.
Сред групата момчета се понесоха радостни възгласи.
— Научих се от Овидий — долитаха викове.
— Е, много добре, но освен уроците, не забравяйте и доброто възпитание — казах строго.
Последваха още възгласи. После младежите започнаха да подхвърлят строфи от Овидиевите „Метаморфози“.
— Това е чудесно — заявих аз. — Колко души сте тук? Петнайсет. Защо не дойдете у дома на вечеря? — попитах. — След пет дни, всички до един. Ще ми трябва време да се подготвя. Имам много книги, които искам да ви покажа. Обещавам също да ви покажа как може да се отрази на душата вкусната храна!
Приеха поканата ми със смях и веселие. Обясних им къде се намира домът ми.
— Аз съм вдовица. Казвам се Пандора. Каня ви съвсем благоприлично и ще ви нагостя добре. Не очаквайте танцуващи момчета и момичета, защото под моя покрив няма да ги намерите. Но очаквайте вкусна храна. Очаквайте поезия. Кой от вас може да рецитира стиховете на Омир? Но наистина да ги рецитира? Кой иска сега да ни каже малко от тях по памет, за да ни развесели?
Последва смях и веселие. Победа. Очевидно всички умееха това и с радост приеха възможността. Някой деликатно спомена за друга римлянка, която много щяла да ревнува, ако разбере, че има конкурентка в Антиохия.
— Глупости — каза друг, — масата й е препълнена с хора. Госпожо, може ли да целуна ръката ви?
— Трябва да ми кажете коя е тя — отвърнах. — Ще я поканя. Искам да я опозная и да разбера какво мога да науча от нея.
Учителят се усмихваше. Пъхнах в ръката му малко пари.
Здрачаваше се. Въздъхнах. Погледнах изгряващите звезди в сумрака на вечерта, след който щеше да настъпи пълен мрак.
Приех целомъдрените целувки на момчетата и потвърдих уговорката ни.
Но нещо се бе променило. Стана толкова бързо, колкото да мигнеш с очи. О, не, изрисувани очи.
Може би бе просто ужасният покров на здрача.
През тялото ми премина тръпка. „Аз те призовах.“ Кой изрече тези думи? „Пази се, защото сега ще те отнемат от мен, а аз няма да го позволя.“
Бях вцепенена. Стисках силно ръката на учителя. Той говореше за сдържаността в живота.
— Погледнете моята обикновена туника — каза той. — Тези момчета имат толкова много пари, че могат да се погубят.
Момчетата възразиха.
Но за мен всичко бе като в мъгла. Напрягах се да ги слушам. Погледът ми блуждаеше. Откъде се бе взел този глас! Кой изрече онези думи! Кой ме призоваваше и кой щеше да опита да ме отнеме?
После, обзета от безмълвно изумление, видях един мъж, покрил глава с тогата си, да ме наблюдава. Познах го веднага по челото и очите. Познах и походката му, докато бавно се отдалечаваше.
Това бе най-малкият ми брат, Луций, когото ненавиждах. Със сигурност беше той. А и видях колко хитро се скри в сенките, за да не го забележа.
Всичко у този човек ми бе познато. Луций. Спотайваше се в дъното на дългия портик.
Не можех да помръдна, а се стъмваше. Всички търговци, които работеха само през деня, си бяха отишли. Пред пивниците изнасяха фенери и факли. Един книжар още не бе затворил, изложил множество книги под лампите.
Луций — най-омразният от моите братя — не дойде да ме посрещне разплакан, а се шмугна в сенките на портика. Защо?
Опасявах се, че знам отговора.
В това време момчетата ме молеха да отида с тях в близката винарна, прекрасно място. Караха се кой да плати вечерята ми там.
Мисли, Пандора. Тази малка изкушаваща покана е някакво хитро изпитание за това докъде стигат смелостта и свободата ти. А и не бива да ходя в някаква долнопробна кръчма с момчетата! Но след броени секунди щях да остана сама.
Форумът притихваше. Пред храмовете горяха огньове. Но и много места тънеха в мрак. Мъжът с тогата чакаше.
— Не, сега трябва да тръгвам — казах. Отчаяно се питах как ще се справя без факлоносец. Дали да помоля тези младежи да ме изпратят до вкъщи? Виждах, че робите им ги чакат и някои от тях вече палеха факли или фенери.
От храма на Изида се чуваха песни. „Аз те призовах. Пази се… заради мен и моята цел!“
— Това е безумие — прошепнах, докато махах за лека нощ на разотиващите се по двойки и тройки
