младежи. Насилих се да се усмихвам и да бъда учтива.

Погледнах свирепо далечната фигура на Луций, който сега вървеше прегърбен в дъното на портика пред затворените за през нощта врати. Самата стойка на тялото му издаваше потайност и страх.

Съвсем неочаквано усетих ръка върху рамото си. Веднага я отблъснах, за да огранича подобна близост, а после чух един мъж да шепне в ухото ми:

— Жрецът на Храма ви моли да се върнете, госпожо. Желае да говори с вас. Казал ви е да не си тръгвате, без да сте говорили.

Обърнах се и видях, че до мен стои жрец с традиционен египетски накит на главата си, облечен в безупречни дрехи от бял лен и с медальон на богинята на врата.

О, слава Богу.

Но преди да се опомня или да му отговоря, още един мъж се приближи гордо, пристъпвайки с крака си от слонова кост. Придружаваха го двама факлоносци. Обгърна ни топла светлина.

— Желае ли моята господарка да разговаря с този жрец? — попита той.

Това беше Флавий. Изпълнил бе моите заповеди. Облеклото му бе изискано като на римски благородник: дълга туника и широко наметало. Тъй като беше роб, нямаше право да носи тога. Косата му бе сресана и подстригана и видът й бе не по-малко впечатляващ от този на свободните хора. Той блестеше от чистота и изглеждаше напълно уверен.

Марсел, учителят-философ, се спря до мен.

— Госпожо Пандора, вие сте много благородна и позволете да ви уверя, че пивницата, която посещават тези момчета би могла да роди някой Аристотел или Платон, но не е подходящо за вас място.

— Зная — отвърнах. — Не се безпокойте.

Учителят предпазливо погледна жреца и красивия Флавий. Сложих ръка на кръста на Флавий.

— Това в моят управител, който ще ви посрещне, щом дойдете на вечеря у дома. Благодаря, че ми позволихте да прекъсна обучението ви. Вие сте добър човек.

Лицето на учителя застина. После той се наведе по-близо:

— Под портика има един мъж. Не го поглеждайте сега, но ще са ви нужни още роби, които да ви пазят. Този град е размирен и опасен.

— Да, значи и вие го виждате — отвърнах. — А и красивата му тога е белег за благороден произход!

— Стъмва се — каза Флавий. — Ще наема още факлоносци и носилка. Ето там има.

Той благодари на учителя, който неохотно се отдалечи.

Жрецът. Той все още чакаше. Флавий махна с ръка на двама други факлоносци и те се затичаха към нас. Сега имахме достатъчно светлина.

Обърнах се към жреца.

— Ще дойда направо в Храма, но първо трябва да поговоря с онзи мъж там! Мъжът в сенките. — посочих съвсем явно. Намирах се сред поток от светлина, достатъчен да огрее цяла сцена.

Видях как силуетът в далечината се сгърчи и опита да се слее със стената.

— Защо? — попита Флавий, сдържан почти като римски сенатор. — Има нещо нередно около този мъж. Той се навърта наоколо. Учителят беше прав.

— Знам — отвърнах. Чух далечен, кънтящ женски смях! О, богове, трябва да остана на себе си достатъчно дълго, за да се прибера вкъщи! Погледнах Флавий. Не бе чул смеха.

Имаше само един сигурен начин да го направя.

— Факлоносци, всички елате с мен — казах на четиримата мъже. — Флавий, ти остани с жреца и наблюдавай срещата ми с този мъж. Аз го познавам. Ела само ако те повикам.

— О, това не ми харесва — каза Флавий.

— На мен също — добави жрецът. — В Храма ви очакват, госпожо, и там разполагаме с достатъчно пазачи, които да ви придружат до дома ви.

— Няма да ви разочаровам — казах аз, но тръгнах направо към облечената в тога фигура, изминавайки метър след метър от павирания площад, докато факлите осветяваха пътя ми.

Мъжът в тогата отскочи силно с цялата си тежест, а после отстъпи на няколко крачки от стената.

Аз спрях, все така на площада.

Той трябваше да се приближи. Аз нямаше да помръдна. Четирите факли трептяха, поклащани от вятъра. Всеки, намиращ се близо до нас, можеше да ни види. Бяхме най-ярката част от Форума.

Мъжът се приближи. Вървеше бавно, после забърза. Светлината огря лицето му. Беше обзет от ярост.

— Луций — прошепнах аз. — Не мога да повярвам, че те виждам.

— Аз също — отвърна той. — Какво, по дяволите, правиш тук? — попита ме.

— Какво? — бях прекалено объркана, за да му отговоря.

— Семейството ни е в немилост в Рим, а ти ставаш за смях в центъра на Антиохия! Погледни се! Гримирана, напарфюмирана, а косата ти е цялата в помади! Ти си уличница.

— Луций! — проплаках. — Какво, за Бога, си мислиш? Баща ни е мъртъв! Собствените ти братя може би са мъртви. Как успя да избягаш? Защо не се радваш, че ме виждаш? Защо не ме заведеш в дома си?

— Да се радвам, че те виждам! — просъска той. Ние се крием тук, кучко!

— Колко сте? Кои сте? Ами Антоний? Какво стана с Флора?

Той се изсмя раздразнено.

— Убиха ги, Лидия и ако не се скриеш на някое сигурно място, където не може да те намери някой пътуващ римски гражданин, и с теб ще се случи същото. О, как можа да се появиш тук и да водиш философски беседи! Всички из пивниците говореха за теб! А и онзи роб с крак от слонова кост! Видях те на обяд, долна проклета напаст. Проклета да си, Лидия!

Това бе чиста, неподправена омраза.

Отново чух онзи отчетлив кънтящ смях. Разбира се, той не го чуваше. Само аз можех.

— А жена ти, къде е тя? Искам да я видя! Трябва да ме приемеш!

— Няма.

— Луций, аз съм ти сестра. Искам да видя жена ти. Имаш право. Държах се глупаво. Не обмислих добре нещата. От Рим ни делят толкова мили морска шир. Изобщо не ми мина през ума…

— Точно там е работата, Лидия, че ти всъщност никога не се сещаш за нещо разумно или практично. Никога не си го правила. Ти си непоправима мечтателка, а и глупава отгоре на всичко.

— Луций, какво мога да направя?

Той погледна вляво, после вдясно, преценявайки факлоносците.

Присви очи. Усещах омразата му. О, татко, дано не виждаш това от Небето или Подземния свят. Брат ми желае смъртта ми!

— Да — казах, — четирима факлоносци и се намираме в центъра на Форума. А не забравяй и мъжа с крак от слонова кост ето там, както и жрецът — добавих тихо. — Не подценявай и войниците пред императорския Храм. Внимавай. Какво става с жена ти? Трябва да я видя. Ще дойда тайно. Тя със сигурност ще се зарадва, че съм жива, защото я обичам като сестра. Никога няма да се свързвам с теб пред хора. Направих ужасна грешка.

— О, престани — каза той. — Сестра! Тя е мъртва! Отново се огледа в двете посоки. — Заклаха всички. Не разбираш ли? Стой далеч от мен. — Той отстъпи няколко крачки назад, но аз се приближих и отново го осветих.

— Но тогава с кого си? Кой избяга с теб? Кой друг е жив?

— Присила — отвърна той — и извадихме голям късмет, че успяхме да се измъкнем.

— Какво? Твоята любовница? Дошъл си тук с любовницата си? А децата, всички ли са мъртви?

— Да, разбира се, най-вероятно. Как биха могли да избягат? Виж, Лидия, давам ти една нощ да напуснеш този град и да се махнеш от мен. Устроил съм се удобно тук и няма да те търпя. Напусни Антиохия. Направи го по море или суша, все ми е едно, но изчезвай!

— Оставил си жена си и децата си да умрат? И си дошъл тук с Присила?

— Как, по дяволите, се измъкна, долна, разгонена кучка, отговори ми! Естествено, ти нямаше деца, прословутата ялова утроба в семейството! — Той погледна факлоносците. — Махнете се оттук! — извика им.

Вы читаете Пандора
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату