Кончето, което бях яхнал, не плуваше, а бягаше с необикновена скорост по морското дъно. Подплашихме милиони риби, които никак не приличаха на обикновените. На едни главите стояха в средата на телата, а на други бяха разположени отзад — по опашките. Те ни обкръжиха и пееха чудесно в хор. Някои риби си бяха построили само от вода прозрачни здания, заобиколени с огромни стълбове, в които течащата вода светеше като пламък.
По едно време минахме през някаква грамадна планина, която беше висока горе-долу колкото Алпите. Невиждани дървета растяха по високите канари. Върху тия дървета се бяха настанили омари, раци, миди, раковини и морски охлюви. Някои от тях бяха толкова големи, че за да ги пренесеш, трябва да наемеш кола, а за най-малките — носач. Всичките морски животни, които морето изхвърля на брега и ние ги купуваме на пазарите, са само част от онова, що водата брули от клоните, тъй както вятърът рони дребния плод от дърветата. Омаровите дървета бяха най-дебели, а раковите и мидените — най-големи. Видях, че и малките морски охлювчета растат по дребните храсталаци, които се въдят край дънерите на дърветата като мъх под дъб.
Бях изминал горе-долу половината път. Навлязох в една долина петстотин метра под морското равнище и едва тогава усетих, че въздухът не ми стига и дишането ми е затруднено. От друга страна, положението ми беше твърде неудобно. От време на време срещах по пътя големи риби, които отваряха широко устата си, и по изражението им разбрах, че имат желание да ме налапат заедно с коня.
Моето бедно морско конче беше сляпо и само с голяма съобразителност и ловкост можах да се спася от враждебните намерения на тия гладни създания. Бутнах кончето да Върви по-бързо към сушата.
Когато най-сетне наближих холандския бряг, на двайсет метра под водата видях на пясъчното дъно човешко тяло. По дрехите разбрах, че е жена. Учудих се, като долових признаци на живот. Наведох се, хванах я за ръката и я изнесох на брега. Изглеждаше мъртва. Макар че изкуството да се съживяват мъртви хора не беше отишло толкова далеко, както сега, когато на всяка врата по селските кръчми ще видите окачена картина с надпис: «Помощ за удавниците», аз все пак с помощта на един аптекар успях да й раздухам мъничката жизнена искра, която тлееше още в удавената жена.“
С това обикновено свършваше разказът на моя баща.. Дойде ми на ума за тая история, като споменах за прочутата прашка, с която хвърлих назад гранатата. Тази прашка, която от дълги години стоеше в нашата къща, насмалко щеше да свърши в устата на морското конче. А заслугите й са много големи. След като спаси живота на двамата англичани, тя мина в архивата. Една част от нея отнесе избухналата бомба, а другата се пази в музея на нашата къща заедно с най-забележителните и скъпоценни старини.
Наскоро след тия под визи аз напуснах Гибралтар и се върнах в Англия, където пък се случи едно от най-важните приключения в живота ми.
Бях отишъл в Уотшг, за да изпратя различни подаръци на моите приятели в Хамбург. Като си свърших работата, потеглих назад.
Беше пладне. Вървях, капнал от умора. За да се отърва от слънчевия пек, реших да вляза в дулото на едно оръдие и там на хладина да си почина. Влязох, наместих се и съм заспал здравата. Това беше на 4 юни, рождения ден на крал Джордж III. В този ден имаха обичай да стрелят с оръдията, затуй още от заранта ги бяха напълнили. Тъй като никому не минаваше през ума, че аз си почивам в оръдието, артилеристите подпалиха барута, гръмнаха и от гърмежа аз бях прехвърлен през къщите на другия речен бряг, в едно село между Бермонзее и Денфорд. Паднах върху някаква голяма купа сено и там лежах дълго време, без да покажа с нещо, че съм жив, защото гърмежът беше оглушителен.
Подир три месеца цената на сеното се вдигнала толкова много, че стопанинът побързал да го продаде. Купата, върху която аз паднах, беше най-голямата, близо петстотин коли. Затова най-напред разбутали нея. Гласовете на хората, които изправиха стълба на купата, за да товарят сено, ме събудиха. Още полусънен, без да си давам сметка къде се намирам, аз скочих да побягна и тупнах върху стопанина на купата. От падането малко нещо се одрасках. Но стопанинът пострада много повече: той лежеше мъртъв под мене, защото му бях строшил врата. За мое успокоение по-късно научих, че тоя човек бил най-безсъвестен скъперник. Криел храните и плодовете си и чакал да се вдигнат цените. Тогава захващал да продава. С една реч, насилствената му смърт беше справедливо наказание за сторените прегрешения и благодеяние за хората.
Но моето смайване изведнъж порасна, когато си спомних какво се случи и по какъв начин преди три месеца съм дошъл върху купата. Още повече се учудиха моите лондонски приятели, като ме видяха. Те ме търсили, търсили и най-сетне махнали с ръка. „Навярно е умрял“ — рекли.
Осмо морско приключение
Когато капитан Фипс, сега вече лорд Мългрейв, потегли за Северния полюс, аз тръгнах да го придружа не като офицер, а като приятел.
Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до един доста отдалечен градус северна ширина. Аз насочих далекогледа си (който е вече познат на читателите от Гибралтарската обсада) и почнах да разглеждам околността. Между другото ще спомена, че обичам през време на пътуването да наблюдавам какво става край мене.
И ето че съзрях близо на половин километър разстояние една ледена планина, висока колкото главната мачта на кораба ни. На този ледник видях две бели мечки. Те се бореха с ярост. Грабнах пушката си и слязох от кораба. Но като стигнах на ледника, забелязах, че пътят, който бях избрал, е много опасен и труден. От време на време трябваше да прескачам страшни пропасти, а на други места ледът беше тъй гладък, тъй хлъзгав, че постоянно падах. Най-сетне се добрах до мечките. И какво да видя: те не се борят, а играят.
Пресметнах най-напред колко ще струват кожите им. Всяка мечка беше голяма като един бивол. Но тъкмо когато посегнах да насоча пушката си, десният ми крак се плъзна и аз паднах на гръб. Силният удар ме лиши от свяст и тъй лежах петнайсет минути. Щом дойдох на себе си, видях, че едното чудовище ме влече, захапало здраво колана на панталоните ми. Горната част на тялото ми беше под мечката, краката назад. Бог знае къде щеше да ме завлече този звяр, ако бях загубил самообладание. Измъкнах бързо ловния си нож, хванах лявата лапа на мечката и отрязах три пръста. Мечката издаде страшен рев от болка и ме пусна. Тогава аз грабнах отново пушката си, гръмнах и си разчистих сметките с моята нападателка, преди да ме е нападнала отново. З Окървавеният звяр заспа вечен сън. Но гърмежът събуди няколко хиляди други мечки, които лежаха по леда. Те се дигнаха и тръгнаха към мене.
Нямах време за губене. Щях да си отида за нищо, ако не беше ми дошло щастливо хрумване. По-бързо, отколкото най-изкусният ловец одира кожата на един заек, аз смъкнах мечата кожа и се намърдах в нея. Сврях главата си вътре, където е била главата на звяра. Додето свърша тази работа, ето че пристигнаха другите мечки — цяло стадо. Трябва да си призная, че под мечата кожа усещах ту жега, ту студ. Но моята хитрина напълно успя. Мечките минаваха покрай мене, душеха ме и ясно беше, че ме взеха за своя посестрима. Аз от своя страна се държах като мечка. Ако бях малко по-дебел, сходството щеше да бъде пълно. Но имаше и малки мечета, които не бяха по-дебели от мене. Като ме измирисаха, т. е. мене и трупа на жертвата, те бърже свикнаха с мене. Аз непрекъснато ръмжах, ревях, сърдех се, но ще си кажа, че в тия работи мечките бяха по-искрени от мене. Само че колкото и да приличах на мечка, все пак си оставах човек и затова почнах да размислям как да използвам доверието на мечките.
От един лекар бях чул, че прекъсването на гръбначния стълб води до мигновена смърт. Реших да опитам. Стиснах ножа си и ударих с него най-едрата мечка отзад, близо до главата. Няма нужда да разказвам, че ако не успеех да поваля мечката, тя щеше да ме разкъса. Но моят опит беше напълно сполучлив и звярът се търкулна в краката ми, без да изпусне никакъв звук. Насърчен от успеха, аз реших по същия начин да се разправя и с другите. Това не беше трудно. Зверовете виждаха, че надясно и наляво падат трупове на техни другарки, но стояха спокойни, защото не знаеха откъде иде злото. Най-сетне, след като натъркалях всичките мечки на леда, аз почувствах същата гордост, каквато е изпитал Самсон след поражението на филистимците4.
Върнах се на кораба, повиках две трети от моряците и с тях отново се прехвърлих на ледената планина. Там одрахме кожите на мечките. Месото им хвърлихме в морето. Задържахме само бутовете.
Като се прибрах в Лондон, пратих от името на капитана няколко бута на лорд-адмирала, на лорд- финансовия министър, на кмета и на търговския съюз. Останалите поделих между приятелите си. Всички ми
