аз, а вие?
— Охохо! — развеселен викна султанът. — Приемам. Ако бутилката не бъде тука точно в четири часа, ще заповядам без съжаление да ви отрежат главата. Защото нямам навик да понасям присмех дори от най-добрите си приятели. Ако ли пък сдържите обещанието си, можете да вземете от съкровищницата ми толкова злато, сребро, бисери и драгоценни камъни, колкото може да отнесе най-силният човек.
Поисках мастило и перо и написах на императрицата Мария Терезия следното писмо:
„Ваше величество! Вие сте наследница на империята и сигурно сте наследили избата на вашия скъп баща. Моля ви предайте на приносителя на това писмо една бутилка от токайското вино, онова, което тъй често сме пили с покойния ви баща! Работата се отнася до един облог. Ползвам се от случая да поднеса на ваше величество уверенията си в дълбокото ми към вас почитание. Имам чест да бъда... и пр., и пр.
Барон Мюнхаузен“
Тъй като часът беше вече три и пет минути, дадох писмото на бързоходеца си, без да го запечатвам. Той сне топките от краката си и се отправи на път за Виена.
След това двамата със султана опустошихме остатъка от виното и чакахме нетърпеливо пратката на Мария Терезия. Часът стана три и четвърт, после три и половина, три и три четвърти, а пратеникът не се завръщаше. Да си призная, аз не се усещах напълно спокоен. Освен това забелязах как Негово величество поглеждаше към връвчицата на звънеца, като че ли искаше да повика палача. Той ми разреши да отида в градината и да подишам малко чист въздух, но поръча на двама неми слуги да ме придружат, без да снемат очи от мене. Стрелката показваше четири без пет минути. Няма да скрия, че ме обхвана смъртен страх. Ръцете ми се разтрепераха. Трудното положение, в което се намирах, ме принуди да повикам моите помощници — подслушвача и известния вече на читателя стрелец. Те веднага пристигнаха.
Онзи с голямото ухо легна на земята да чуе не иде ли вече бързоходецът. За най-голямо мое отчаяние той ми съобщи, че пощальонът спи дълбоко много далеч оттука и силно хърка. Щом чу това, моят храбър стрелец изтича на високата тераса, дигна се на пръсти, за да види по-добре, и извика:
— Виждам го ленивеца — лежи под един дъб близо до Белград, а бутилката е търкулната при него. Почакайте, аз ще го погъделичкам малко!
Като изрече тези думи, той се прицели и пусна един куршум в далечината. Град от жълъди, клони и листа се посипа над бързоходеца. Той се стресна и уплашен, че е спал много дълго, скочи на крака, втурна се колкото може и точно в четири часа без половин минута стоеше вече пред кабинета на султана с бутилката и едно писмо, написано собственоръчно от императрица Мария Терезия.
Султанът нетърпеливо грабна бутилката, отпуши я и почна да опитва съдържанието й. Наслаждението му нямаше край.
— Мюнхаузен — каза очарован султанът, — няма да се оскърбите, ако запазя тази бутилка само за себе си. За вас това вино е по-достъпно, отколкото за мене, и вие лесно можете да поискате втора бутилка.
След това султанът заключи бутилката в долапа, скри ключа в джоба си и поръча да повикат пазителя на съкровищата му. Колко възхитителни бяха думите на неговата заповед!
— Сега трябва да изплатя облога си — продума той и се обърна към пазителя: — Слушай! Ти ще позволиш на приятеля ми Мюнхаузен да вземе от моите съкровища толкова злато, бисери и скъпоценни камъни, колкото може да отнесе най-силният човек. Хайде!
Пазителят на съкровищата се поклони до земята пред повелителя си, който стисна сърдечно двете ми ръце и ме освободи.
Не ще и дума, че аз побързах веднага да се възползвам от заповедите на султана. Повиках при себе си моя великан, оня същия, дето с едно въже беше изтръгнал цяла гора, той донесе огромно въже и двамата се отправихме към съкровищницата.
Мога да ви уверя, че след нашето излизане съкровищницата остана съвършено празна. Побързах нетърпеливо да отнеса плячката си на пристанището, наех най-големия кораб и заповядах по-скоро да вдигнат котва, за да отнеса на безопасно място съкровищата си, докато не се е случило нещо неприятно.
Онова, от което се боях, действително стана.
Пазителят на съкровищата оставил вратите отворени, защото вече било излишно да ги затваря. След туй бързо отишъл при султана да му съобщи как съм се възползвал от неговата щедрост. Негово величество останал като гръмнат и се разкаял, макар и късно, за своето лекомислие. Той поръчал на славния си адмирал да ме подгони с целия си флот и да потопи кораба ми, защото съм бил взел парите му един вид неправилно.
Аз се бях отдалечил само на два километра, когато забелязах устремения към нас турски военен флот. Да си призная — главата ми, която до този миг усещах здраво на раменете си, започна да се клати като звънец. Но аз бях забравил, че духачът е при мене. Когато ме видя колко съм разтревожен, той ми каза:
— Бъдете напълно спокоен, господарю! — и се намести на кормилото на кораба тъй, че едната дупка на носа му беше обърната към турския военен флот, а другата — към нашия кораб.
И моят духач захвана да духа с такава сила, че флотът се понесе назад, към пристанището, с разбити мачти, с изпокъсани платна и въжета, а нашият кораб стигна само за няколко часа до бреговете на Италия.
Но трябва да ви кажа с голямо съжаление, че не можах да се възползвам от своите съкровища, защото, колкото ида отричат, просията в Италия е толкова голяма, а полицията тъй лоша!...
И затова бях принуден да раздам голяма част от богатството си като милостиня на просяците. А разбойниците, когато пътувах за Рим, ме нападнаха и ограбиха всичко, що ми беше останало.
Седмо морско приключение
В Цариград имаше едно голямо оръдие. Турците го бяха положили в крепостта близо до града край брега на знаменитата река. Само този топ, излят от бронз, стреляше с мраморни гранати, тежки най-малко хиляда и сто килограма парчето.
Веднъж двамата с един французин излязохме вън от града и отидохме да разгледаме топа. Французинът пожела да гръмне един път. Цялата войска се разтрепера от ужас, като научи за нашето страшно намерение. Всички бяха уверени, че щом гръмне топът, от сътресението ще рухнат и градът, и крепостта. След дълги молби французинът получи разрешение да гръмне. Нужни бяха близо триста и трийсет килограма барут, за да бъде напълнен топът. Всяка граната, която влизаше в цевта, както имах вече възможност да отбележа, тежеше над хиляда и сто килограма.
В оня миг, когато един артилерист се приближи до топа със запален фитил, всички търтиха да бягат. С голям труд французинът можа да склони пашата, че няма от какво да се бои. Самият артилерист, който трябваше по даден знак да подаде запаления фитил на французина, беше също много уплашен.
Французинът стоеше зад него и му направи знак. В същия миг ние усетихме вълнение, сякаш беше настъпил силен земетръс. На разстояние триста метра гранатата се пукна на три части. Парчетата потънаха в морето и развълнуваха водната стихия. Сетне изскочиха на срещуположния бряг и разбиха крайбрежните канари.
Разбира се, аз не бях съгласен в никакъв случай да ме надмине французинът. Грабнах бързо топа, метнах го на гърба си, уравновесих го и заплувах към срещуположния бряг. За нещастие през главата ми мина мисълта да прехвърля топа в крепостта, дори на същото място.
Казвам „за нещастие“, защото тъкмо когато го издигах над главата си, за да го хвърля, топът се изплъзна от ръцете ми и падна в морето. Там той лежи до ден днешен и навярно ще лежи до самия Страшен съд. Тази история разсърди много султана.
Случката със съкровищата беше отколе забравена, защото султанът имаше големи доходи и отново беше напълнил съкровищницата си. Аз заминах за Турция тогава по лична покана на султана. И може да се каже, че досега щях да бъда там, ако повелителят на правоверните не се беше ядосал за топа.
Той веднага заповяда да ми отрежат главата. И щяха да я отрежат, ако не ме беше предупредила султанката. Тя имаше слабост към мене и ми спаси живота. Нещо повече — тя ме скри в стаята си и офицерът, комуто султанът беше поръчал да се разправи с мене, не можа да ме намери. На другата нощ аз побягнах с един кораб, който заминаваше за Венеция, и благополучно се спасих.
