завъртях като ръкавица. Трупът на звяра рухна бездиханен на земята.
За голямо съжаление не ми беше възможно да постъпя по същия начин с едно бясно куче, което срещнах на улицата в Петербург.
„Сега — рекох си аз — трябва да бягаш, приятел.“
За да ми бъде леко, съблякох кожуха си, хвърлих го на кучето, обърнах му гръб и за един миг се намерих зад вратата на своя дом. И тъй като бясното куче разгони всичките хора и никой не смееше да излезе на улицата, реших да си взема пак кожуха. Кожухът ми беше чудесен, ушит от кожи на сребърни лисици, които бях убил през един хубав зимен ден. Затуй не ми се щеше да се лиша от тая скъпа дреха. Като мина малко време, проводих своя прислужник на име Иван да прибере кожуха. Прислужникът наистина го намерил там, където го бях захвърлил. Върна се и го окачи в дрешника при другите ми дрехи. Но подир един ден аз се изплаших не на шега, като чух в къщи силен шум. Напреде ми изскочи моят Иван и колкото му глас държи, се развика:
— Тичайте, господин бароне! Вашият кожух е побеснял!
Затекох се към дрешника и намерих всичките си дрехи изпокъсани и разхвърляни. Прислужникът ми беше прав: моят любим кожух бе побеснял, защото го беше ухапало бясното куче и аз не го отнесох навреме в болницата. С очите си видях как бесният кожух връхлетя върху най-хубавата ми дреха и я разкъса безмилостно на парчета.
Кучетата и конете на барон Мюнхаузен
Винаги разумът и самообладанието са ми помагали да изляза благополучно от най-опасните премеждия. Както е известно, тия способности носят щастие и на ловците, и на войниците, и на моряците. Ала неразумен и достоен за осъждане е оня адмирал или генерал, който разчита само на своя дух и юначество, а оставя настрана другите свои способности.
Когато става реч за мене, трябва да ви кажа, че аз не заслужавам такова осъждане. Напротив, мога с гордост да се похваля, че освен на своите лични способности всемирната си известност и слава дължа още на своите коне, на ловните си кучета и на голямата сръчност, когато боравя с оръжие.
Няма да приказвам много за оборите си, за кучешките жилища и за своите оръжейни складове. Но не мога да мълча, когато си спомня за две кучета, на които бях стопанин. Те ми служиха и се отличиха толкова много, че заслужават да бъдат записани в страниците на историята.
Едното от тях беше пъргаво ловно куче, такова ловко и умно животно, че всеки, който го видеше, почваше да ми завижда. То ми служеше с еднаква опитност и денем, и нощем. Нощно време аз му връзвах за опашката фенер и с него кучето ловеше дивеч в тъмнината едва ли не по-добре, отколкото денем.
Наскоро след като се ожених моята жена пожела да вземе участие в един лов. Аз яхнах коня си, заминах напред да подготвя нещо и за късо време кучето ми подгони цяло ято от неколкостотин яребици. Спрях се да дочакам жена си. Тя щеше да пристигне с ординареца ми и още един прислужник. Чаках, чаках — никой не дойде. Най-сетне се разтревожих и препуснах назад. Като преполових пътя, чух как някой жално охка. Охкането идеше съвсем отблизо, но аз не видях наоколо жива душа.
Слязох от коня и допрях ухо до земята. Стана ми ясно, че охкането иде изпод земята, и дори долових гласовете на моята жена, ординареца ми и прислужника. В същото време забелязах наблизо шахтата на един каменовъглен рудник. Нямаше съмнение, че моята нещастна жена и другарите й са паднали в рудника. Втурнах се към близкото село, повиках хора и с големи усилия извлякохме нещастниците от шахтата. Тя беше дълбока повече от деветдесет метра.
Първо измъкнахме прислужника, сетне неговия кон, след това ординареца и коня му и най-сетне моята жена и малкото й конче — английска порода.
Най-чудното в тая история е, че въпреки падането не бяха пострадали нито хората, нито конете. Ех, малко се бяха понатъртили. Но всички изглеждаха страшно изплашени, тъй че и дума не можеше да става за продължаване на лова. Никой няма да ме обвини, че след тоя ужасен случай аз съвсем забравих кучето си на име Диана.
На другия ден заминах по служба и се прибрах вкъщи подир две седмици. Като се върнах, попитах къде е кучето ми. Ала никой не се беше погрижил за него, защото смятали, че е с мене. А кучето го нямаше. То беше изчезнало и аз загубих надежда да го намеря. Затъгувах и изведнъж ми мина през ума: „Дали не е останало да пази яребиците?“
С надежда и страх се втурнах към гората и какво заварих? Моето вярно куче стоеше неподвижно на същото място, където го бях оставил преди четиринайсет дни.
— Диана! — викнах аз.
Диана мигом скочи и подплаши яребиците. С един гърмеж аз свалих двайсет и пет на място. Но бедната Диана нямаше сили да се довлече до вкъщи — толкова беше отслабнала и изнемощяла. Взех я при себе си на седлото. Макар че ми беше неудобно, аз отнесох на драго сърце кучето си вкъщи. Подир някой и друг ден Диана си почина и пак подгони дивеча. Тя стана жива и бодра, както по-рано.
Като минаха две-три седмици, това куче ми помогна да разбуля една тайна, която без него щеше завинаги да остане неразгадана.
Цели два дни със затаен яд преследвах един заек. Кучето ми летеше подире му, но аз не можех по никой начин да скъся на един хвърлей разстоянието между себе си и заека. Аз, разбира се, не вярвам в магии, защото съм се лутал много по света и съм видял необикновени неща. Но да си призная, тоя проклет заек ме озадачи. Най-сетне сполучих да го догоня, гръмнах и го повалих. И що да видя? Зайо Байо имаше четири крака на корема си и още четири на гърба си. Когато се уморят долните крака, той като изкусен плувец се обръщаше на гърба си и почваше да бяга с гърбовите си крака. В туй време коремните си почиваха. Иди гони такъв заек!
Никога вече не срещнах осмокрак заек и да си призная, без Диана нямаше да го догоня. Моята Диана надминаваше толкова много другите ловни кучета, че аз без преувеличение бих могъл да я нарека първенец.
Но първенството й оспорваше другата моя бързонога кучка. Тя беше едно малко животно, забележително не само по външния си вид, но и по необикновената си бързина. Затова не е чудно, че я обикнах и я водех винаги подире си.
Един ден подгоних някаква едра зайка, която ми се видя много пълна. Кучката ми тогава беше бременна и аз тревожно гледах как мъчително тича и едва догонва зайката. Изведнъж чух много кучешки гласове — сякаш подир зайката тичаха цяла дружина кучета. Лаенето беше слабо и неясно и аз не можех да разбера откъде иде. Но като приближих, видях истинско девето чудо.
По време на бягането зайката, която излезе също бременна, добила зайчета, а моята кучка — кученца. Колкото зайчетата, толкова и кученцата. Зайчетата несъзнателно хукнали да бягат, кученцата също несъзнателно почнали да ги преследват и дори ги настигнали. Така че началото на лова започнах с един заек и едно куче, а накрая имах шест зайци и шест кучета.
Като си спомня за оная чудна бързоходна кучка, иде ми на ума и за моя литовски кон — забележително и безценно животно беше. Аз го спечелих по един много особен начин. Намирах се в чифлика на граф Пршчобовски в Литва. Веднъж седнах в гостната с жените да пия чай, а мъжете бяха излезли да се полюбуват на младия чистокръвен кон, току-що доведен от конезавода. Изведнъж до нас достигнаха ужасни викове. Бързо се спуснах по стълбата и видях, че никой от мъжете не може да укроти дивия кон, който нямаше юзда. Най-добрите ездачи стояха поразени и смутени и не смееха да се доближат до него. Уплахата личеше по лицата на всички. Тогава аз с един скок се метнах върху гърба на коня. Учудването нямаше граници, когато сполучих съвсем да го укротя, защото съм майстор в ездата.
За да успокоя жените, които останаха в гостната стая, аз пришпорих коня и през прозореца скочих вътре. Направих няколко обиколки в галоп. Най-накрая скочих върху чайната маса и изпълних няколко номера, които бях научил във висшето училище. Тия номера развеселиха много гостите. А най-чудното е, че конят танцуваше леко, стъпваше крайно внимателно и не строши нито една чаша.
Тая случка ми спечели уважението не само на жените. Любезният граф ме помоли да приема коня като дар. Аз го приех и с него постигнах големи победи през войната с турците. В тая война аз се сражавах под знамето на граф Мипих.
