Барон Мюнхаузен се сражава с турците
Надали някой можеше да ми поднесе по-приятен подарък от коня на граф Пршчобовски. Разумен, храбър и горещ, едновременно овца и Буцефал2, този кон винаги ми напомняше за войнишките задължения и геройските под визи, извършени от младия Александър Македонски през време на неговите славни битки.
Главната цел на нашия поход беше да спечелим нови победи за руското оръжие. Подир много жестоки и славни сражения ние разрешихме бляскаво задачата си.
Скромността не позволява на младите войници да разказват, че са спечелили големи победи и че са извършили велики дела. Затова аз не настоявам за никакъв дял от славата, която спечели нашата войска в безчислените битки с неприятеля. „Ние изпълнихме своя дълг“ — тия думи на гражданите, войниците и другите честни хора имат много по-голямо значение, отколкото предполагат господа политиците. Спомням си, че тогава бях командир на един конен отряд. Извърших много нападения благодарение на моето мъжество и опитност. Но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че за успехите ми помогнаха и моите храбри бойни другари, които вървяха подире ми от победа към победа.
Веднъж, след като нападението на турците, които бяха излезли от крепостта на Очаков, не сполучи, нашите предни части се промъкнаха напред. Аз летях пред всички и изведнъж видях, че към нас се приближава откъм града неприятелска дружина. Не можех да пресметна колко са на брой враговете и на какво разстояние от нас се намират, защото бяха покрити с облак прах. Да се скрием и ние всички в също такъв прашен облак, ми се видя обикновена военна хитрост. Нищо нямаше да спечелим. Ето защо заповядах тогава само на моите стрелци да се пръснат наоколо и да вдигнат колкото е възможно повече прах, а с останалите войници настъпих право срещу врага, за да разбера каква му е силата. И сполучих. Турците се уплашиха от многочислеността на моите странични отряди, а също и от нападението. Редовете им се разбъркаха. Настана сгоден миг, когато трябваше безстрашно да ги връхлетим, пръснахме ги на бърза ръка и почнахме страшна сеч. След това ние не само прогонихме неприятеля назад в крепостта, но го изгонихме и от самата крепост през задната врата.
И нали моят литовски кон бягаше с необикновена бързина, аз пръв настигнах бегълците. Щом видях, че врагът се е устремил към другата градска порта, сметнах, че ще е най-добре да спра на площада и да заповядам на тръбачите да свирят сбор на войниците. Озърнах се и с учудване разбрах, че при мене няма нито конници, нито тръбачи.
„какво ли е станало с тях? — рекох си на ума. — Дали не са се заблудили по улиците? Не вярвам да са далеч. Скоро ще дойдат.“
Бутнах коня си към чешмата, която шуртеше насред площада. Ще го напоя, докато чакам. Конят се наведе и жадно засмука. Но жаждата му беше неутолима. Скоро разбрах каква е работата. Като се обърнах назад да видя не идат ли моите хора, забелязах — Какво мислите? — задната половина на моя юначен кон я нямаше. Водата шуртеше отзад, без да може да се задържи в корема на животното. Отначало не можах да разбера какво се е случило. Но в тоя миг отсреща пристигна един конник и след като поздрави, разказа ми следното. В оня миг, когато аз съм летял срещу неприятелите, изведнъж пуснали желязната решетка, която препречва градския вход, и тая решетка отрязала задната част на коня ми. Задната половина на моя храбър кон останала отначало в редовете на неприятелите и там направила страшни опустошения. Но понеже не можела да влезе в града, тя се отправила към близката ливада.
— Тя е сега там, господин бароне, пасе в ливадата и вие, ако обичате, ще я намерите.
Аз мигом се обърнах назад и предната половина на моя кон ме отнесе в галоп към ливадата. За моя голяма радост там наистина намерих другата половина на коня си. Тя се разхождаше по тревата и правеше най-чудни скокове.
Аз имах пълни доказателства, че и двете части на коня ми са живи, затова пратих да повикат нашия ветеринарен лекар. Без да губи нито минута, той съедини двете половини, като си послужи с млади клончета от лаврово дърво. Случайно у нас се намираха такива клончета. Конската рана щастливо и бързо зарасна. Но след това стана нещо, което може да се случи само с едно такова забележително животно. Клончетата от лавровото дърво пуснаха корени, покараха навън и образуваха над мене беседка. Под сянката на тая беседка по-късно аз извърших много големи подвизи.
Но все пак трябва да спомена и за голямото неудобство от бляскавите подвизи. Аз се бих толкова дълго и толкова безмилостно с неприятеля, че моята ръка, която беше навикнала постоянно да размахва сабята, продължаваше да прави същите движения дори и тогава, когато неприятелят отдавна беше изчезнал. От страх да не се нараня или да не ударя някого от близките си бях принуден да ходя цели осем дни с вързана ръка, сякаш беше навехната.
Ако един човек има смелост да укроти такъв необуздан кон като моя, литовския, то може да му се вярва и в много други неща, дори и в онова, което на мнозина изглежда съвсем невероятно.
Обсаждахме един град, чието име съм забравил. Нашият главнокомандващ искаше да разбере какво става в обсадения град. Но никой не се решаваше да влезе вътре, защото трябваше да мине през укрепленията, покрай постовете и стражите. Само аз, обхванат от служебно усърдие и въодушевен от своето мъжество, реших да проникна в крепостта. Отидох при голямото оръдие и тъкмо когато то изгърмя, яхнах гранатата, за да вляза с нея в града. Но когато бях вече преполовил пътя, през главата ми мина друга мисъл.
„Добре, лесно ще вляза, но как ще изляза? Какво ще стане, когато падна сред града?... С мене веднага ще постъпят тъй, както се постъпва с всеки шпионин: ще ме обесят на първото яко дърво. Ето един край, недостоен за рода Мюнхаузен.“
Докато премислях тия неща, забелязах, че на няколко разкрача от мене лети друга граната, изстреляна от крепостта срещу нашия лагер. „Тя ще ме спаси!“ — рекох си. Веднага се прехвърлих върху неприятелската граната и благополучно се върнах при своите, без да изпълня задачата си, но бях цял и невредим.
Не само аз съм майстор в ездата. Моят кон също беше голям майстор. Той не се плашеше нито от трапищата, нито от оградите, а летеше смело напред. Веднъж, яхнал коня, преследвах един заек, който бързо ми пресече пътя. Тъкмо в този миг една покрита кола като малко вагонче се изпречи между мене и заека. В колата стояха две жени. Конят ми, без да трепне, премина през колата, като влезе през единия прозорец и излезе през другия. Това чудо стана тъй неочаквано, че аз, който съм възпитан човек и винаги съм бил внимателен, този път не успях дори да снема шапката си и да поискам извинение за безпокойството. Бързината на моя кон беше толкова голяма, че когато най-сетне дойдох на себе си от смущението и се обърнах, видях, че сме отминали заека с половин километър. Заекът беше клекнал и ни гледаше презрително. Не пожелах да се върна назад, защото не смеех да сторя това от уважение към моя верен кон.
Друг път се засилих да прескоча едно блато. Пришпорих коня и когато стигнахме в средата на блатото, разбрах, че то е много по-дълбоко, отколкото предполагах. Затова се върнах назад и излязох на брега, за да се засиля още повече. Но тоя път се случи нещо ужасно: цамбурнахме с коня и аз затънах до шия в блатото. Навярно щях да загина, ако не се бях сетил да се хвана за собствената си коса и да се самоизтегля. Коня държах между краката си и по тоя начин спасих и него.
Барон Мюнхаузен пленен от турците
Макар че бях храбър човек и моят кон беше бързоног, пъргав и силен, през време на турската война много работи не вървяха тъй, както бих желал да вървят, дори попаднах в плен, и нещо по-лошо — турците имаха обичай да продават своите пленници. Продадоха и мене. Поставен в твърде унизително положение, бях принуден да изпълнявам задължения по-скоро чудни, отколкото трудни, и не толкова неприятни, колкото досадни. Заповядаха ми всяка сутрин да изкарвам на полето султанските пчели, а вечер да ги прибирам в пчелина. Веднъж аз забелязах, че една пчела се е отлъчила от рояка. Върнах се да я диря и открих, че са я нападнали две мечки. Мечките се мъчеха да разкъсат пчелата на късчета, за да излапат меда й. Нямах никакво оръжие. Носех само една сребърна брадвичка, каквато носеше всеки градинар и всеки султански работник. Налетях срещу зверовете с надежда да ги изплаша. Хвърлих брадвичката. Наистина сполучих да освободя бедната пчела, но надхвърлих целта: брадвичката полетя нагоре и се вдигна толкова високо, че
