отиде, та се не видя, и най-сетне падна на месечината. Бре, как да си я взема оттам? Откъде да намеря стълба, която да стигне до месечината?
Тогава си спомних, че турският боб расте много бързо и достига необикновена височина. Без да се мая, посадих това растение, което наистина порасна до самото небе и бързо обви мустаците си около единия рог на месечината. Олекна ми на сърцето. Почнах да се катеря към небесното светило, и благополучно стигнах догоре. Но дойде друга беда: не можех да намеря сребърната си брадвичка, защото всичко наоколо светеше като сребро. Най-сетне я намерих в една купчинка слама.
Почнах да мисля за връщане. Нова злополука! Слънчевата жега беше така изгорила мустаците на моя боб, че вече не смеех да се върна по същия път, защото щях да си строша главата. Какво да сторя? Тогава повиках неволята и тя ме научи какво да правя. Усуках от сламата една връвчица, дълга колкото беше възможно. Привързах я за единия рог на месечината и почнах да се спущам надолу по пътя. С дясната си ръка здраво стисках връвчицата, а с лявата — брадвичката. След като се спуснах до долния край на връвчицата, аз отсякох горния й край и го вързах за долния. Това нещо повторих много пъти и след някое и друго време се спуснах толкова ниско, че почнах да виждам султанския дворец и околностите на града...
Бях вече на два километра далеко от земята, в облаците, когато изведнъж връвчицата се скъса, аз стремително полетях надолу и изгубих съзнание. От голямата височина и сила на падането моето тяло беше изровило в земята яма, най-малко девет метра дълбока. Неволята и тука ми помогна. Със своите четирийсетгодишни нокти издълбах нещо като стълба по стените на ямата и излязох на Божия свят. На какво приличах, няма да ви разказвам.
Пътуването до Луната увисна като обица на ухото ми и аз измислих по-добро средство, за да се избавя от мечките, които тревожеха моите пчели. Намазах с мед стърчишката на султанската каруца и се потулих наблизо. Една грамадна мечка, привлечена от миризмата на меда, наближи до клопката и така лакомо захвана да ближе стърчишката, че най-сетне налапа дървото и го намърда през устата навътре в корема си. Когато стърчишката съвсем прониза мечката, аз се затекох, забих в предната дупка една желязна клечка и по такъв начин отрязах пътя на лакомия звяр за отстъпление. В това положение оставих мечката цяла нощ. Сутринта през време на своята ранна разходка султанът мина и като видя каква шега съм изиграл на мечката, прихна да се смее и се смя, докато сълзи потекоха от очите му.
Наскоро русите сключиха мир с турците. Заедно с другите пленници аз бях изпратен в Петербург и там си дадох оставката.
Нея година по цяла Европа владееше такъв студ, че дори самото слънце, изглежда, се беше простудило и хванало хрема. От зимата са останали следи до ден днешен. Аз си изпатих много на връщане в родината си. Много повече, отколкото при първото ми ходене в Русия.
Моят литовски кон остана в Турция и затуй бях принуден да пътувам с пощенска кола. Веднъж пътувахме по едно опасно място, оградено с високи плетища. Заповядах на пощальона да тръби със своя рог, за да не се сблъскаме с някоя насрещна кола. Момчето ме послуша и силно наду рога. Но всичкият му труд отиде на вятъра — рогът не издаде нито звук. Това беше не само необяснимо, но и печално, защото наскоро ние видяхме, че се задава една каруца, широка-широка, заела целия път.
Аз веднага слязох и най-напред разпрегнах конете на нашата кола. Сетне взех на гърба си четирите колела заедно със сандъка на колата и подскочих с целия товар през плетищата — най-малко петнайсет метра високи. Намерих се на полето. Товарът беше тежичък и моят скок беше доста труден.
С втори скок пренесох пътниците през чуждата кола зад нея. Като свърших тази работа, върнах се за конете. Взех под мишница д вата коня наведнъж и ги пренесох по същия начин през нашата кола.
Впрегнахме ги отново и без всякакви приключения стигнахме до пощенската станция.
Забравих да кажа, че единият от моите коне, по-младият и по-дивият, насмалко щеше да докара голямо нещастие. Тъкмо когато втори път прескачах оградите с конете в ръце, това диво животно почна яростно да рита и ме обърка съвсем. Но аз бързо съобразих и отнех на коня възможността да рита и да хвърля къч, като наврях задните му крака в джобовете на палтото си.
Като стигнахме вкъщи, пощальонът закачи своя рог на един гвоздей над камината и седнахме да ядем.
Но какво стана?
„Тара... тара... тара... тара... Ту... ту... ту...!“ — от само себе си почна да свири рогът.
Ние се спогледахме смаяни един друг и се питахме какво значи това. Но разбрахме, че звуците са замръзнали в рога и когато се затоплиха и размръзнаха, почнаха ясно и звучно да излизат навън за голяма радост на пощальона.
Близо половин час този занимателен инструмент продължаваше да свири отлично от само себе си, без никаква странична помощ и надуване.
И ние чухме марша „Без любов“. След него — „Когато бях овчарче“, по-нататък — „Снощи вечер тук беше братовчедът Мишо“ и много още народни песни, между които и „Сега всички си почиват в гората“.
Това приключение беше последното в моите руски пътувания.
Някои пътешественици, като разказват за своите приключения, говорят често пъти за неща, които не са се случили. Но ако вие почнете да се съмнявате в това, което аз разказвам, вашето недоверие ще ме огорчи до краен предел. И аз надали ще се съглася да разказвам пред такива недоверчиви слушатели за моите морски приключения, които бяха още по-необикновени, макар че и в тях няма нищо измислено.
Първо морско приключение
Първото морско пътуване, което направих през живота си, преди да замина за Русия, беше едно пътуване по море.
Още бях „жълтурче“, както често обичаше да ме нарича моят чичо, чернобрадият кавалерийски майор. Още не можеше да се разбере ще се превърне ли белият мъх под устата ми в брада или ще си остане все мъх, когато замислих да пътувам. По цели дни и нощи все тая мисъл се въртеше в главата ми и аз все пътувах мислено над морета и земи.
Моят баща беше прекарал голям дял от младостта си в пътуване и обичаше през зимните вечери да разказва истински разкази за своите приключения. Затуй моята страст към пътуванията беше не само вродена, но и внушена от бащиния пример. Аз използвах всеки удобен случай, за да утоля безграничното си желание да видя нови светове. Но моите усилия винаги отиваха на вятъра.
Ако сполучех по някакъв начин да склоня баща си, майка ми и леля ми оказваха по-силна съпротива и след няколко минути губех завоюваните възможности за пътуване. Най-сетне случайно у дома пристигна един от моите роднини по майчина линия. По-рано аз бях негов любимец. Той често пъти ми казваше, че ако бъда послушно и добро момче, ще направи всичко, което зависи от него, за да изпълни желанието ми.
Неговото красноречие беше много по-силно от моето и след много молби, възражения, противоречия и обсъждане за голяма моя радост всички се съгласиха най-сетне да замина с него в Цейлон. Там чичо му от много години бил управител.
Тръгнахме от Амстердам с важна държавна мисия. Нашето пътуване не се отличаваше с никакви изключителни събития. Прекарахме само една страшна буря, която имаше големи последици — затова съм длъжен да кажа няколко думи за нея. Бурята се разрази тъкмо в оня миг, когато хвърлихме котва край един остров, за да си набавим вода за пиене и дърва. Тя върлуваше така силно, че изтръгна грамадни дървета с корените и ги понесе във въздуха. Макар че дърветата тежаха хиляди килограми, стихията ги въртеше на огромна височина и те изглеждаха като ония малки перца, които понякога трепкат във въздуха.
Но щом стихията утихна, всяко дърво падна на земята точно на същото място, където е било, и бързо пусна корени. Никой не можеше да забележи и следа от опустошенията на стихията. Само едно дърво правеше изключение. Тъкмо когато се разрази бурята, в клоните му се бяха покачили двама души — мъж и жена. Те беряха краставици. Трябва да ви кажа, че в оная прекрасна земя краставиците растат по дърветата. С голямо търпение мъжът и жената направиха въздушната си разходка. Но тежестта на техните тела промени посоката на дървото и наместо отвесно, както падаха другите, то падна на земята хоризонтално. Великият кацик на острова (господар на страната и главнокомандващ на войските) в началото на бурята беше побягнал от колибата си, защото се боеше да не бъде смазан под развалините. Когато бурята утихна, той пожела да се върне в двореца през градината. Тъкмо в туй време дървото падна върху
