захванала да нахлува вътре. Никакви помпи не можеха да я изхвърлят. След половин час трябваше да слезем на морското дъно. За общо благополучие аз бях оня, който откри дупката. Тя имаше диаметър два метра. Опитах се да я запуша с това-онова, но не успях. Най-сетне можах да спася чудесния кораб и пътниците с едно остроумно хрумване, което надминава всички хрумвания на света.
Без да си снемам панталоните, аз седнах върху отвора и дори ако той беше още по-голям, пак щях да го запуша. Трябва да добавя, че по бащина и майчина линия аз произхождам от породисти холандски и вестфалски предци. Разбира се, положението ми не беше твърде завидно, защото морската вода напираше с голяма сила да навлезе в кораба, но дърводелецът скоро ми помогна.
Трето морско приключение
Веднъж изложих живота си на голяма опасност в Средиземно море.
Беше прекрасен летен следобеден час. Къпех се близо до Марсилия. Навлязъл бях навътре в морето, защото съм добър плувец. Изведнъж гледам — насреща ми със зинало гърло плува една голяма риба. Нямах нито време, нито възможност да побягна. Затова се свих на кълбо, прибрах ръцете и краката си до тялото и се плъзнах между челюстите на чудовището през гърлото му навътре. Попаднах в пълен мрак, ала топлината на неговия стомах ми беше твърде приятна. Моето присъствие, види се, причиняваше неудобство на рибата и тя без съмнение на драго сърце би желала да отърве стомаха си от мене. За да й стана още по-неприятен, аз почнах да ходя, да скачам, да танцувам, накъсо казано, произвеждах различни безредия в тъмницата. Тия своеволия бяха непоносими за рибата, тя жално пъшкаше и мяташе опашката си нагоре над водата. Тъкмо в туй време наблизо минавал един италиански кораб. Моряците видели рибата, хвърлили една кука, закачили я, и бух! — на палубата.
Едва когато животното се просна върху дъските, аз разбрах къде се намирам. Чух гласове. Моряците се съветваха как да заколят рибата, за да получат повече мас. Аз разбирах италиански и ме обхвана ужас — ами ако разрежат и мене заедно с рибата? За да се спася от италианските ножове, наместих се в средата на корема, където имаше място най-малко за дванайсет души. Там притихнах. Щом разпраха рибата и първите дневни лъчи стигнаха до мене, аз почнах да викам с цялата си сила, че ми е драго да се запозная с тях и с тяхна помощ да се освободя от не твърде приятното положение.
Няма да описвам колко се смутиха моряците, когато ме чуха в корема на рибата. Но учудването им порасна още повече, когато оттам изпълзя един гол човек. Разказах им за приключението си точно тъй, както го описвам. Моряците се смяха до сълзи.
Като сръбнах разхладително питие, аз скочих във водата, за да се изкъпя, и заплувах към брега. Намерих дрехите си на същото място, където ги бях оставил. Според моето пресмятане в корема на рибата бях престоял около три часа.
Четвърто морско приключение
Когато бях на турска служба, аз често пъти се разхождах с моята яхта по Мраморно море и се любувах на Цариград и на султанския сарай. Великолепни изгледи! Една сутрин, като се наслаждавах на красотата и на небесната синевина, забелязах на небето един кръгъл предмет, голям колкото билярдна топка. От тая топка висеше нещо надолу. Бързо грабнах най-дългобойната си пушка и гръмнах срещу топката, ала не можах да улуча. Втори път напълних пушката си, но пак стрелях на вятъра. Най-сетне при третия гърмеж с три или четири сачми пронизах загадъчния предмет и той почна да пада надолу тъкмо към мене.
Учудването ми нямаше край, когато видях на два метра разстояние от моята яхта върху брега една малка позлатена кошница, увиснала под огромен балон, по-голям от черковно кубе. В кошницата стоеше човек, до него — половин печен овен. Като се съвзехме от смайването, аз и моите хора наобиколихме чудния гост.
Човекът в кошницата приличаше на французин и такъв излезе. В джобовете на жилетката си той носеше два чудесни часовника, на чиито капаци имаше изобразени високопоставени жени и мъже. По дрехите му на всеки илик висеше златен орден на стойност най-малко сто жълтици, а на пръстите му блестяха скъпоценни пръстени, обсипани с брилянти. Джобовете му бяха пълни с монети и затуй бяха натежали надолу.
„Ах — помислих си аз, — този човек може да направи велики услуги на човечеството, щом като при днешното безпаричие е отрупан с такова имане.“
Бързината от падането го беше малко замаяла и той отначало не можа да каже нито една дума. Сетне се съвзе и захвана да разказва:
— Аз нямам способност и познания да измислям балони за пътуване по небето. Но мисълта да се възползвам от направените открития принадлежи на мене. Искаше ми се да надмина гордостта на обикновените танцувачи и въжеиграчи, като се издигна по-високо от тях. Преди пет или шест дни се дигнах от Англия — от нос Принц Уелски. Взех в кошницата и един овен, за да го спусна отгоре, та да има с какво да се забавляват зрителите. За нещастие десет минути подир моето издигане вятърът промени посоката си и наместо да ме отнесе към Ексетър, където имах намерение да сляза, той ме отвя към морето. Дълго се носих над водната стихия. Намирах се на страшна височина.
Имал съм късмет, дето не сварих да хвърля долу овена за увеселение на зрителите. На третия ден гладът ме принуди да го заколя. Както летях над месечината, приближих се до слънцето и си опърлих ресниците. Щом заклах овена, сложих го на оная страна, откъдето идваше слънчевата жар, и за три четвърти час овенът се изпече хубаво. От неговото месо ядох, докато пътувах по небето.
А дългото ми летене се дължи на едно скъсване. Скъса се връвчицата, която свързваше клапата на долния отвор на балона, откъдето се пуска газът. Ако вие не бяхте гръмнали и пронизали моя балон, аз щях да се нося между небето и земята като Мохамед до деня на Страшния съд.
Летецът след това великодушно подари на моя кормчия кошницата си, а остатъците от овена хвърли в морето. Балонът, повреден от моя куршум, при падането на земята беше разрушен напълно.
Пето морско приключение
Сега ще разкажа за чудната история, която ми се случи два-три месеца преди да се завърна от Русия.
Султанът, комуто бях представен, ме натовари с важна поръчка в Кайро. Поръчката трябваше да остане запазена завинаги в тайна.
Тръгнах на път с голяма тържественост, придружен от многобройна свита. По пътя успях да увелича броя на помощниците си с още няколко занимателни личности. Само на няколко километра от Цариград забелязах малък пълен човек, който бягаше със страшна скорост по права линия през полето, макар че на всеки крак имаше окачена по една оловна топка, която тежеше най-малко петдесет килограма. Учуден до немай-къде, аз го спрях и му викнах:
— Накъде бързаш, хей, приятел, и защо мъкнеш тия топки?
— Преди половин час аз напуснах Виена — отговори той. — Бях на служба пощальон при един велможа, който ме уволни. Тъй като не се нуждая вече от бързия си вървеж, намалявам го с тези оловни топки, защото „който не бърза, по-скоро стига“ — много обичаше да казва някога моят учител.
Този човек ми хареса много. Запитах го съгласен ли е да постъпи на служба като бързоходец при мене и той веднага склони. Отново тръгнахме на път. Минахме през много градове и села.
На една зелена ливада близо до пътя забелязах друг човек, който лежеше почти неподвижен. Всеки навярно щеше да си помисли, че спи. Но той не спеше, а беше залепил ухото си тъй близо до земята, сякаш искаше да подслуша разговора на подземните жители.
— Хей, друже — провикнах се аз, — какво слушаш там?
— Слушам, от нямане какво да правя, как расте тревата.
— Можеш ли наистина да чуеш растежа на тревата?
— Няма нищо по-лесно — отвърна чудакът и се изправи.
— Тогава ела на служба при мене, приятелю! Кой знае, може да стане нужда от твоя тънък слух.
Той се съгласи и ме последва.
По-нататък срещнахме един ловец, който се целеше с пушка към небесната синевина.
