него и за щастие му свети масълцето.
— Как за щастие? — учудено ще попитате вие. Да, именно за щастие, защото този кацик беше жесток тиранин и жителите на острова теглеха голямо тегло. Те бяха най-нещастните създания на света. В складовете на кацика гниеха изобилни хранителни стоки, а в туй време народът здравата гладуваше.
Макар че никой не нападаше острова, неговият военачалник вземаше за войник всеки момък, обучаваше го и сетне го правеше герой. От време на време той изнасяше за продан герои и ги харчеше по околните пазари на добра цена. Самият той имаше една цел: да умножи до безкрайност милионите, които беше наследил от баща си.
От признателност към двамата краставичари, които беряха на дървото краставици, техните съотечественици ги настаниха на царския престол.
Тия добри хора през време на своето въздушно пътуване, бяха видели толкова отблизо лика на слънцето, че блясъкът на небесното светило беше донякъде ослепил очите им и помрачил умовете им. Но въпреки всичко те управляваха тъй добре своята страна, че всеки поданик, щом почнеше да яде краставици, задължително изговаряше такива думи:
— Да са живи и здрави нашите кацики!
Като поправихме пострадалия от бурята кораб и се простихме с новите кацики на острова, ние потеглихме при благоприятен вятър през морето и след шест седмици стигнахме Цейлон.
Минаха четиринайсет дни от нашето пристигане. Веднъж големият син на управителя ми предложи да ида с него на лов. Аз приех предложението с голямо удоволствие. Моят другар беше човек едър, силен и навикнал на горещия климат. Аз още не можех да свикна с жегата в новия край. И затуй, макар че не бяхме извървели дълъг път, бързо се уморих и изостанах назад, когато навлязохме в гората.
Тъкмо се гласях да сляза към брега на близката река, когато изведнъж чух зад гърба си голям шум. Обърнах се и почти се вкамених, като видях един огромен лъв. Той пристъпваше към мене и по рева му ясно разбрах, че желае да закуси с моята личност, без да ми иска за това позволение. Пушката ми беше пълна със сачми за зайци. Нямах време, нито самообладание за мислене, затова реших веднага да гръмна. Ако не улуча лъва, поне ще го изплаша. Но тъкмо когато се прицелих, звярът сякаш разбра намерението ми, превари ме и се хвърли отгоре ми. По-скоро без да ща, отколкото съзнателно, аз избрах най-невъзможния начин за спасение — хукнах да бягам. Но ето че налетях от трън, та на глог. Като си спомня, цял почвам да треперя: напреде ми, на няколко крачки, разтворил страшната си уста, чакаше един още по-огромен крокодил, готов да ме налапа.
Моето положение беше ужасно: отзад лъв, отпред крокодил, отляво бистра вода, а отдясно пропаст, пълна, както после узнах, с отровни змии.
Поразен, изгубил способност да разсъждавам в един такъв миг — навярно и самият Херкулес би постъпил като мене, — паднах по очи на земята.
Една мисъл остана само в главата ми — кога ще се намеря в зъбите на свирепия лъв или в страшното гърло на крокодила. Но само след няколко мига чух ужасени в същото време страшен шум, и то без да усетя най-мъничка болка. Бавно повдигнах главата си и какво да видя: лъвът, както се беше засилил, наместо да скочи върху мене, връхлетял право в зиналото гърло на крокодила. Главата му беше заседнала в крокодилското гърло и д вата звяра се бъхтеха и се мъчеха да се освободят един от друг. Аз бързо скочих, измъкнах ловния си нож и отрязах главата на лъва. Неговото тяло се сгърчи в краката ми. След това почнах да набивам с приклада на пушката още по-дълбоко лъвската глава в гърлото на крокодила. Крокодилът скоро се задави и умря.
Минаха няколко минути. Аз стоях до труповете на страшните си врагове, упоен от бляскавата победа. Ето го и моя другар пристига, разтревожен от закъснението ми. Той ме поздрави радостно и двамата хванахме да мерим дължината на крокодила. Излезе дълъг четирийсет метра и четири сантиметра. Възхитен, моят другар ме сграбчи и почна да ме целува горещо.
Когато разказахме на управителя за необикновената случка, той изпрати една кола и хора да докарат двете животни. Най-изкусният местен кожухар ми направи от лъвската кожа десетина чанти, които раздадох на своите познати в Цейлон, а една донесох на амстердамския кмет. Кметът искаше да ми се отплати сетне, като ми поднесе хиляда жълтици. С голям труд отклоних подаръка му. Не обичам жълтиците.
От кожата на крокодила цейлонският кожухар направи плашило, което и до ден днешен е едно от най- хубавите украшения на Амстердамския музей. Пазителят на музея и днес разказва на посетителите за моето приключение. Но1 трябва да забележа, че той прибавя от себе си по нещо, което не отговаря на истината, и разказът му изглежда измислен. Така например той разказва, че лъвът уж минал през цялата дължина на крокодила и „господин прославеният барон — така ме нарича пазителят, — щом се показала главата, замахнал с ловния си нож и я отсякъл заедно с един къс от опашката на крокодила, три метра дълъг“. „крокодилът — добавя разказвачът, — дълбоко оскърбен от това осакатяване, се обърнал, захапал ловния нож от ръцете на господин барона и го глътнал. Ножът пробил сърцето на страшилището и то мигом умряло.“ Няма да ви казвам колко ми е неприятно безсрамието на музейния пазител. В нашия век на недоверие и съмнения мнозина, които не ме познават добре, подведени от такава лъжа, няма да повярват и на истинските мои приключения. А от това, разбира се, всеки честен човек е длъжен да се чувства дълбоко засегнат.
Второ морско приключение
В 1766 година аз се качих в Портсмут на един военен английски кораб. Този кораб отиваше за Северна Америка и носеше сто оръдия и хиляда и четиристотин души моряци и пътници. Бих могъл да разкажа за много приключения, които ми се случиха в Англия преди тръгването ми, но това ще сторя друг път. Искам да спомена само за едно. Веднъж имах удоволствие да видя краля. Той минаваше с голяма тържественост край парламента, седнал в царската си колесница. Един грамаден дебел колар с големи пера на шапката, седнал на капрата, съвършено ясно рисуваше с камшика си във въздуха началните букви на кралското име и самата корона на величеството. Но тези майсторлъци не заслужават внимание.
Докато стигнахме в Америка, не видяхме нищо забележително. Първото нещастие ни сполетя, когато бяхме на близо триста километра далеч от река Свети Лаврентий.
Нашият кораб със страшна сила се удари върху нещо, което ни се стори, че е под водна канара. Измерихме дълбочината. Повече от петстотин метра, а дъно няма. Злополуката ни озадачи. Кормилото счупено, мачтите разклатени, някои хора бяха паднали на палубата, а не можехме да разберем откъде ни сполетя нещастието. Един от нашите моряци тъкмо в това време се беше покачил да поправи главната мачта. От сътресението той беше запокитен най-малко на три километра и почна да пада към водата. За щастие морякът не загуби самообладание и можа да се хване за клюна на един червен северен гъсок. И това му спаси живота. Силата на падането му намаля и храбрият момък, стиснал здраво шията на гъсока, успя благополучно да доплува до кораба.
Сътресението от удара беше толкова силно, че всичките пътници полетяха нагоре към тавана и си удариха главите. Тъкмо по тази причина моята глава потъна в раменете ми. Трябваше да минат няколко месеца, докато главата ми зае отново естественото си положение.
Не бяхме сварили да се съвземем от общото объркване и смущение, когато изведнъж се появи огромен кит. Това морско чудовище, което беше навярно заспало на морската повърхност, стана причина за злополуката. Чудовището беше разсърдено от безпокойството, което му причини нашият кораб. В гнева си китът налапа главната котва, която висеше, както обикновено, на задната корабна част, и повлече по вълните кораба. Отвлече ни на шейсет мили разстояние със скорост шест мили в час.
Кой знае какво щеше да стане, ако за щастие синджирът на котвата не се беше скъсал. Скъсването стана причина китът да изгуби нашия кораб, а ние — котвата си. Подир няколко месеца, като се връщахме в Европа, намерихме кита на същото място. Той плуваше мъртъв над водата, половин километър дълъг. Ние решихме да вземем върху кораба само един малък къс от огромното животно. Спуснахме една лодка, отрязахме му главата и можете да си представите каква беше радостта ни, когато в устата му намерихме нашата котва и четирийсет метра от синджира. Синджирът беше навлязъл в кухия зъб на долната челюст. Това беше едничкото по-забележително събитие, на което бяхме свидетели през цялото си пътуване. Всъщност не. Аз забравих да разкажа нещо друго, което без малко щеше да има злополучен край. Когато се сблъскахме с кита и плавахме по-нататък, ние открихме, че корабното дъно е пробито и водата бързо е
