седем минути. Старецът бе останал доволен.
Половин минута по-късно доловиха звук от шуртяща вода точно над главите си — мястото за разходки между източното и западното крило. Кафетерията, магазина в музея — все популярни места за туристите. Двамата спряха и изпразниха раниците си. За пазачите на входа вещите бяха изглеждали учебници, моливи, химикали, дъвки, червило — обичайните вещи на подрастващите. За тренираното око обаче това бяха далеч по-разнообразни неща. След по-малко от минута те вече бяха сглобили отделните предмети в две големи пластмасови тухли и малка черна кутия, а медна жица ги свързваше с кабелите по стените. Кутията примигна веднъж с жълта светлина, после се превърна в зелена. Те си прибраха раниците и продължиха напред, като опипваха прохода над главите си. На шест-седем метра от кутията откриха третия канал, наведоха се и продължиха пълзейки.
Няколко завоя и извивки по-нататък седнаха под друг вентилационен отвор, в друга зала на галерията, под друга картина за изучаване. Бяха се справили добре. Старецът щеше да остане доволен.
— Това е маневриране, типично за хора с десни убеждения — каза Ксандър. — Те не искат правителството да казва на хората как да живеят живота си, но биха били повече от щастливи, ако могат да бъдат моралната съвест на страната. Коалицията харесва да го прави чрез училищни програми. Абортите, социалната ориентация — това са големите теми.
— Това с нищо не прави Коалицията по-различна от около стотина други групи — посочи Сара.
— Вярно е, само дето те имат планове как да развият частните си институции. Училища, финансирани от Коалицията, ще се конкурират с обществения сектор, като не им представят никакъв отчет какво и как преподават.
Тя вдигна поглед към него.
— Католиците не го ли правят от години? Къде е проблемът?
— Да, но те нямат в залите и класните стаи телевизионни монитори, свързани към някакви авангардни компютри, които действат интерактивно с децата.
— Промиване на мозъци ли? — попита скептично тя. — Компютрите съществуват от доста време, професоре. Само защото Коалицията ги използва, не означава, че…
— Ако това бяха единствените неща, които свързват Джонас Тайг и Лорънс Седжуик — двама мъже, които нямат и най-малък интерес към образованието, — не съм толкова сигурен. — Джаспърс втренчи поглед в нея. — Май засегнах някакво чувствително място? — Сара премълча. — За кого още бихте искали да си поговорим?
— Ще останете изненадан.
Той допи последните капки от чая си.
— Искате ли още? Аз ще си поръчам още един.
Сара кимна. Тя го загледа как маха на сервитьора с вдигнати два пръста. Сервитьорът посочи към блюдата с кейк. Джаспърс вдигна чашата и имитира пиене. После се обърна към нея.
— Известен съм с това, че пия по две чаши на сядане.
— И така, Тайг и Седжуик — усмихна се тя.
— Както вече ви казах, никой от двамата не дава пет пари за обучението. За Тайг всичко това е политика. Начин да строява войниците си. Повече за феномена „Тайг тази вечер“. Училищните програми просто са примамки, технологията е неговата стръв. Ако околната среда в момента беше повече на мода, той веднага щеше да се нахвърли. върху нея.
— А Седжуик?
— Това е интересната част. — Сервитьорът пристигна с чая, като размести чиниите и чашите, за да направи място за новите канички. Ксандър се опита да помогне. — Не ви ли се струва странно, че един човек, който е изградил кариерата си като финансов мозък, внезапно започва да разработва компютърни системи за инвестиционните бланки преди няколко години?
Сара си припомни досието.
— Онова беше мрежи на системи за сигурност. Мислех, че ги разработват за защита на крупните инвеститори — такива като него.
— Възможно е. — Сервитьорът се отдръпна от масата. — Но кой мислите, че му е помогнал да разработи прототипа за технологията? — Тя поклати глава. — Един филиал на „Тайг Телеком Сървис“. Това го няма във вашите бележки. Следата е изключително сложна, за да се забележи, но я има. Повярвайте ми. — Той отпи от чая. — Сега пък компютрите в училищата. Няма действителна връзка, но… Всичко, което мога да кажа, е, че това ме кара да се учудвам.
Сара кимна и надраска в бележника си още няколко думи.
— А Антон Вотапек? — попита тя, все още с очи, сведени към бележника.
Тя се канеше да повтори въпроса си, когато вдигна — глава и видя изражението на лицето му. Той я гледаше втренчено, със силно загрижен поглед, издълбан на лицето му.
—
—
— Маякът още ли работи?
— Нямаме никаква представа.
— Какво искате да кажете, че нямате
Две минути по-късно той влезе в кулата за управление на полетите, отвъд която навигационните светлини по пистите вече бяха запалени.
— Добре, момчета, нека да видим какво става тук. Какво имаме в момента във въздуха и какви самолети наближават да кацат?
— Четири 2–7, един нетърговски и два джъмбо — един от лосанджелиското летище, другият от Мадрид — отвърна една жена, обградена от купища принтерни разпечатки.
— А с Дълес какво става?
— И при тях е същото. Същото е и в „Бритиш Уест Индийз“. „Колидж Парк“ също е напълно недостижим. Преди четири минути цялата система се разпадна. По моя преценка от трите главни летища, шест самолета в заход за кацане и още дванайсет са получили разрешение за кацане.
Мъжът се придвижи до най-близкия пулт, чийто празен екран го гледаше. В продължение на 25 години никога не бе ставал свидетел на такова ужасяващо явление. Той се върна към хаоса около себе си.
— Добре, момчета — разтърка длани той, — ще пренасочим колкото можем повече машини през Атланта. Останалите могат да се опитат да…
— Това ще е чудесно — отвърна жената. — Има само един проблем — как точно да го съобщим на пилотите?
— Вотапек? — повтори Джаспърс. Сара се приведе напред, за да си налее втора чаша чай. — За един и същи Антон Вотапек ли говорим? Проектът „Темпстън“.
— Проектът всъщност беше кръстен „Обучаващ център“ — поправи го тя. — А медиите го прекръстиха в проекта „Темпстън“.
