Той поклати глава.
— Вотапек? — Той направи пауза. — Но защо някой ще…
— Става въпрос за училищата, нали, професоре?
— Да, но… — Беше му необходимо повече време, за да се съвземе, отколкото бе предполагала. — Искам да кажа, че този човек беше гений, образователното гуру на шейсетте, но тогава… Темпстън. — Очите му се унесоха. — Имаше някаква авангардна концепция…
—
— Още една налудничава теория, въведена насила в практиката. — Той свъси чело, сякаш се опитваше да си припомни нещо. — Какво беше това? Имаше десетина деца, всички на възраст осем или девет години…
— В действителност четиринадесетгодишни, а някои и на осемнадесет. Вие изглеждате… доста добре запознат с темата.
Той се извърна към нея.
— Един от тъмните моменти в американското образование? Ако ви е грижа за образованието, госпожице Трент, не забравяйте „Темпстън“. — Споменаването на това име явно го бе разтревожило. Той се отдръпна назад, като бавно поклати глава. — Осем и деветгодишни деца, превърнати в… — Той внезапно я загледа с изражение много по-напрегнато от това преди секунди. — Вие мислите, че той е свързан с Тайг и Седжуик?
— Не мисля нищо — отвърна тя. — Просто попитах дали това име е изскочило в изследването ви.
Джаспърс се загледа в нея.
— Разбирам. — Той направи пауза. — Не е.
— Да не съм казала нещо лошо?
— Лошо ли? Не, разбира се, че не. Работата е там, че замесването и на Вотапек прави още по-тревожна връзката на Тайг с Коалицията.
— Наистина ли? — Тя искаше да види докъде може да стигне откровеността му.
— Ами да. Все трябва да има някой, който наистина да интересува от образованието, не е ли така? Един доста застрашителен интерес, а не само политически трамплин.
—
— Правилно. — Очите му не се откъсваха от нея. — Ако. — За момент и двамата останаха мълчаливи. — Сега вече е накарахте да се замисля.
— Съжалявам. — Тя се усмихна.
— Сигурен съм, че съжалявате. — Той започна да си играе с лъжичката. — Лошото е в това, че всичко, което ви казах до този момент, си е чиста спекулация. Не знам за Вотапек, но в действията на другите двама няма нищо, което дори и да напомня на екстремизъм. Никакви неонацисти, палещи синагоги, никакви бели привърженици на идеята за превъзходството на бялата раса, които да предявяват налудничави искания. Затова и го наричам „благоприличен“. — Той отново се замисли. — Вотапек обаче вече променя нещата. — Той я загледа, сякаш в очакване на отговор. Тя обаче само повдигна вежди с пристигането на сервитьора със сметката. — Както и да е, това е всичко, което мога да ви дам. — Той придружи думите си с почукване на лъжичката в чинийката. — Мисля, че има връзка между Тайг и Седжуик, но това е само мое мнение. А дори и Вотапек да е намесен, не бих могъл да ви кажа какво се надяват да постигнат. Ако трябва да бъда честен, докато и тримата си остават самостоятелни единици, няма за какво да се тревожи човек.
— Но ако те по някакъв начин се свържат… Тогава ще трябва да си зададете въпроса защо. — Той сиря да си играе с лъжичката и я погледна в очите. — Какво искат те? Не съм сигурен, че това е въпрос, на който искам да отговоря.
— Вие го правите да звучи толкова зловещо. — Сара привършваше последното парче кейк.
— Надявам се, че Лундсдорф е прав. Той непрекъснато ме кара да се концентрирам върху онова, което знам, и да оставя теориите за конспирацията на таблоидите. Може би реагирам повече от разумното. — Ксандър бе приключил с втората си чаша чай и се опитваше да допие и последните капки от дъното. След като не успя, той положи чашката върху чинийката. — Ще оставя зловещата страна на вас. За нещастие, трябва да се връщам в кабинета…
— Разбира се.
— Но не искам да ви прекъсвам. Има ли още нещо, което искате да ми кажете?
Сара плъзна бележника в куфарчето си, щракна ключалките и посегна към дамската си чанта.
— Не мисля, но ако искате някой път да си поговорим отново…
— Абсолютно. В края на краищата не бих отказал да хвърля око на вашите досиета.
Тя се усмихна и извади десетдоларова банкнота, преди той да успее да посегне към портфейла си.
— Знам, че професор Лундсдорф няма да го одобри, но сметката ще я плати правителството. — Ксандър се съгласи, по-скоро заради чаровната усмивка, отколкото заради протокола, и посегна да си вземе палтото. Докато се изправяше, Сара си спомни нещо. — О, има и още нещо. Може да ви прозвучи странно, но…
— Сигурен съм, че няма. — Той започна да си облича палтото.
— Айнрайх. Това говори ли ви нещо?
Ксандър бръкна в джоба си и измъкна шала си. Заметна го около врата си, като през това време си повтори името.
— Айнрайх? — Той поклати глава. — Не ми говори нищо. Мога да погледна в някои стари материали, но мисля, че ако съм го срещал, все щеше да изплува. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.
Тя повдигна рамене и се изправи, като постави куфарчето си върху стола и облече палтото си.
— Ако все пак нещо изскочи, завъртете ми един телефон. — Тя извади визитна картичка от чантата си и му я подаде.
— Непременно.
Тя вдигна куфарчето и чантата си и му кимна да мине напред. Те се промушиха бързо сред тълпата и отидоха на щанда, където той купи кутия курабийки, както беше обещал на момчетата в Института. Схруска една за проба, докато отваряше вратата и изведе Сара сред пронизващия студ на Бродуей.
Въздухът изригна с вълна от стъкло и вода, метал разкъса земята. Там, където се бе намирала долната галерия, сега се появи кратер. Писъци изпълниха простора, но осемнадесет секунди по-късно бяха заглушени от детонацията на втора бомба, която заля с пламъците си откритото пространство и изпепеляваше тяло подир тяло по огнения си път. Сладникав дим започна да пъпли отвсякъде, по-смъртоносен и от пламъка, който изгаряше дробовете на жертвите и ги поваляше върху останките от пода. Онези, които все още можеха да се движат, бягаха, панически заслепени, мъжете блъскаха жените върху пода, родители притискаха отчаяно децата си до гърдите и ги люшкаха с последни усилия, преди отровният въздух да изгори дробовете им.
След по-малко от шест минути всичко приключи. Някои имаха късмет. Първоначалният взрив ги бе сварил абсолютно неподготвени. Другите щяха да минат през мъченията на газа, щяха да почувстват пламъците, лижещи плътта им, щяха да изпитат началото на собственото си изгаряне.
В 4,58 ч. първите спасителни отряди успяха да се промъкнат през развалините. Щяха да са им нужни четиринадесет часа, за да изчислят броя на жертвите — 117. След два дни броят им щеше да нарасне до 130.
Сара излезе от подлеза на Петнадесета улица и продължи към Шесто Авеню. Помисли си дали да не вземе такси, но знаеше, че влакът ще й спести време. Не че бързаше чак толкова. Всъщност беше си оставила вечерта без ангажименти, за да обмисли информацията, която бе дал Джаспърс. Докато маневрираше покрай натрупания със сняг бордюр, образът на младия учен, който нямаше търпение да се върне към работата си, я накара да се усмихне. Той беше толкова посветен на онова, което вършеше, толкова въвлечен в собствения си свят, че всеки момент, прекаран извън него, му се струваше чиста загуба на време.
