Теория на хаоса

е Айнрайх, а е Айзенрайх. Поне така ми подсказват инстинктите. Ако това може да направи необходимата връзка, тогава то е далеч повече от всичко онова, което и двамата търсим. Обадете ми се.“

Джаспърс. О, Господи. Тя не беше сама; тя не беше изолирана. Той бе направил връзката. Айзенрайх… И тя се бе оказала човекът, помогнал му да види връзката, да въвлече и него в този кошмар. Чия е отговорността, Сара? Чие е доверието?

Тя натисна вилката, освободи я и започна да набира.

2

Образованието… може да превърне агресията в жар, упоритостта — в обвързване, и променливостта — в страст.

„За върховенството“, Глава IV

Ксандър бе хукнал с такава скорост, че бе оставил шала си върху парапета и в момента, в който леденият вятър по Шесто Авеню го блъсна в лицето, той си припомни предупреждението на Лундсдорф: „Закопчавай се добре, ако искаш да живееш колкото мен.“ Понякога можеше да бъде изключително чувствителен. Ксандър тръгна по алеята на такситата на „Хилтън“, после влезе през вратата и се озова в потока от топъл въздух, който приятно погали измръзналите му шия и лице. Беше толкова приятно.

Умът му отново се върна към Айзенрайх, докато крачеше през откритото пространство. Моментът на откровението го бе споходил само преди два часа, както си стоеше надвесен над бюрото и прелистваше различни документи. Стъписа се от неговата простота. И може би от собственото си късогледство. Всичко беше толкова очевидно. Толкова дяволски очевидно. В първия момент се бе зачудил дали това не беше поредната налудничава теория — една от онези, която Лундсдорф щеше да отхвърли само е няколко думи. Налудничава, да. Но теория? Не. Всичко беше прекалено логично, за да бъде измислица. Разбира се, трябваше да я обсъди със Сара. В края на краищата тя беше експертът, човекът от Вашингтон. Ти си само един обикновен учен. Но дори и така инстинктът му подсказваше, че е открил нещо, което осмисляше изследването му, нещо, което можеше да хвърли светлина върху каквото и да си бяха наумили Вотапек и Тайг. Как обаче се вписваха в картината Сара и правителството, си оставаше пълна загадка.

Вече в асансьора хвърли поглед върху документите, които бе взел със себе си. Докато прехвърляше един или два, през паметта му се втурна треската, възбудата, която го бе обземала може би само два пъти през живота му: първият път беше преди три години, когато бе попаднал на неизвестен ръкопис от някакъв невзрачен теоретик от осемнадесети век; вторият път беше само час по-рано, когато си бе спомнил за Айзенрайх. Разбира се, есето от осемнадесети век се бе оказало практически лишено от ценност — точно както беше предвидил Лундсдорф, — но тръпката от лова, възможността да се добере до нещо чрез него, това беше разбудило онези чувства в гърдите му. Асансьорът пристигна и той пъхна документите в чантата си.

Преди да почука на вратата, Ксандър спря, за да обмисли какво би могъл да очаква от жената, която му бе позвънила само преди час. В онзи момент той бе очаквал истински ентусиазъм, дори възбуда, от откритието си. Вместо това обаче далечен глас му бе наредил да отиде в хотела, като вземе със себе си всичко онова, което счита за важно. И това беше всичко. Съвсем не беше реакцията, която бе очаквал. Но дори и така, зад външната й незаинтересованост Ксандър бе доловил неотложността, почти откритата необходимост двамата да се съберат вечерта. Собствената му възбуда му бе помогнала да прогони изненадващата й студенина от съзнанието си. Сега обаче не можеше да не си спомни тона й по телефона, който бе твърде далеч от образа на жената, с която бе пил чай този следобед. А той не беше единственият, оценил привлекателността й. След като се бе прибрал в Института, триото край камината шумно бе изразило одобрението си от вкуса му. Дори и очите на Клара бяха просветнали при споменаването на ангажимента му в три и половина. Едва тогава той бе започнал да гледа на нея като на нещо друго, а не само като на бюрократ, изпратен от Вашингтон да разшава мозъка му. Бюрократ с доста чаровна усмивка, не можеше да си изкриви душата. Беше прекарал десет минути в кабинета си, мислейки само за нея и за нищо друго.

Звукът от отварянето на двойно резе го върна към действителността. Вратата се открехна на сантиметър-два и Сара и се появи на фона на лампа, осветяваща бюрото й. За момент двамата се гледаха един друг, докато Ксандър се усмихна и попита:

— Може ли да вляза?

Фамилиарността му сякаш вдъхна малко живот в изражението й и тя кимна леко.

— Извинявайте. Влезте.

Той пристъпи прага. Сара веднага пусна резето, после се плъзна покрай него към леглото и опряната в стената възглавница. Едва в този момент той забеляза телевизора; очите й бяха приковани в екрана. Тя дори не бе поискала палтото му, за да го закачи.

— Вземи си нещо за пиене, ако искаш. Барчето е малко, но е добре заредено — каза му тя през рамо.

Ксандър видя миниатюрната бутилка „Джак Даниълс“ върху масичката до леглото и хотелската чаша, пълна с лед и уиски. Очевидно беше започнала още преди пристигането му.

— Благодаря. — Той кимна вдървено, несигурен как да постъпи в следващия момент. Пиене. Правилно. Кимна отново, пусна чантата си върху килима и извади бутилка вода от хладилника. Тя остана втренчена в телевизора, а лицето й потвърждаваше опасенията му, които бе предизвикал телефонният им разговор. Прииска му да убеди себе си, че разликата се дължеше на неофициалността на втората им среща, поради липсата й на грим и на обикновените й дрехи. Но очевидно не беше само това. Той пристъпи до леглото с неловко пъхната в джоба на палтото си ръка.

— И така, какво гледаме? — попита той.

Сара се извърна към него със смущение в погледа.

— Не си виждал още нищо от това?

Ксандър усмихнат поклати глава.

— Бях в кабинета си. Онази работа… с Айзенрайх ми отне известно време и…

— Тогава може би трябва да погледаш. — Тя вдигна дистанционното управление и започна да превключва от канал на канал. Ксандър стоеше загледан в екрана, където всяка телевизионна станция сякаш отразяваше само едно събитие — репортери сред звуците на сирени, противопожарни камиони, линейки. Различни кадри и ракурси, но всички предаваха същото всеобщо объркване, същия хаос. Националната гвардия бе заела постове навсякъде.

— Гледаш Вашингтон, доктор Джаспърс. — Той бавно приседна. — Не е приятна гледка, нали?

Лури, Вирджиния, 26 февруари, 20,17 ч.

Лъчите на фенерчетата прорязваха мрака на хамбара, яркобели на фона на отворената врата на хамбара, а сините и червените светлини от полицейски коли шареха по самотното здание. От устите на мъжете с карабини излизаха гъсти кълба пара и изчезваха в нощното небе, хора с камери очакваха финала на нощ, на каквато до този момент не бяха ставали свидетели.

— Току-що ми казаха, че и тримата холандски дипломати са живи — изграчи глас през мегафона. — В критично състояние са, но са живи. Което означава, че не си извършил убийство. Все още имаш шанс, ако излезеш и се предадеш. — Тишина. Човекът от ФБР се обърна към агента до себе си. — Имаме ли хора и отзад? — Мъжът кимна. — Даваме му три минути и после влизаме. И кажи на тия шибани репортери да се разкарат.

Някъде от мрака се появи гарван, размаха тежко крила и кацна на замръзналата земя между хамбара и