Теория на хаоса

към екрана. — Това е саботаж на изключително технологично ниво, професоре. Тук става дума за компютърни манипулации, изключително технологични експлозиви, актове на тероризъм, които никой теоретик от шестнадесети век не би могъл дори да сънува.

— На него не му е било необходимо да разбира…

— Един от най-големите градове в САЩ е на прага да обяви извънредно положение. Трудно ми е да повярвам, че един ръкопис може да бъде отговорен за това.

— Не вярвай. Петър Велики си е държал екземпляр от книга с автор някой си Пудендорф до леглото. Той е писал в дневника си, че тя е била ключа към всяко политическо решение, което вземал. Чарлз Пети си е имал Марк Аврелий, Кромуел — Хобс. Деветдесет и петте тези на Лютер изправят на нокти Рим през последните четиристотин години. Спомни си, че тези хора не са имали телевизия или радио; Опра не им е казвала какви книги да четат. Така че те сами е трябвало да намират своите ориентири. Онези, които са били неграмотни, са намирали своите пътеводни звезди в църквата; грамотните са ги откривали в книгите; а онези, които са се стремели към властта, са откривали своите в някой специфичен ръкопис, а няколко от тези ръкописи са довели до някои от най-черните моменти в човешката история. — Той постави дистанционното управление върху телевизора. — Можеш ли да ми кажеш кой е изобретил телевизора, госпожице Трент? — Тя поклати глава. — Точно така. Но всички помним Гутенберг и печатарската му преса.

— Тогава защо тази книга?

— Защото се е предполагало, че с нейна помощ Медичите ще станат владетели на Европа. Макиавели им е предлагал само Флоренция. — Той внезапно бе споходен от някаква мисъл. — „Един град не е достатъчен“ — добави той, повече на себе си, отколкото на нея.

Тя гледаше как очите му продължаваха да се учудват.

— Защо да се „е предполагало“?

Бяха му потребни няколко секунди, за да се съвземе.

— Какво? А, защото… не сме сигурни, че съществува.

— Какво? — Главата й се стрелна напред. — Той никога не е писал тази книга?

— Не ни е известно. Съществуват голям брой… хипотези по този повод.

— Ами тогава създавай хипотези.

Улф Поинт, Монтана, 26 февруари, 20,42 ч.

Лорънс Седжуик стоеше на верандата с подпрени на парапета ръце. Нощната температура бе спаднала под нулата. Той се наслаждаваше на студа, а очите му се присвиваха при внезапните пориви на вятъра откъм откритото поле. Кичур бяла коса, малко преждевременен за мъж в средата на петдесетте, придаваше определена отличителна черта на лице, което обикновено привличаше погледи с изключително правилните си черти: високите скули, добре очертаните устни, меката усмивка, с която сякаш благославяше околните.

Седжуик погледна часовника си. Последната кола трябваше да пристигне по разписание преди десет минути.

Внезапната поява на фарове, промъкващи се през гората, разсея тревогите му. След минута автомобилът се появи на портала със силно димящ ауспух. Колата спря близо до верандата и Седжуик слезе по стъпалата.

— Защо се забавихте, госпожице Грант? — Без поздрав. Без благодарност за свършената работа.

— Размирици — беше бързият й кратък отговор.

Тя зачака той да продължи с атаката си, но той само кимна и тя се промъкна покрай него в къщата. Последваха я двама млади мъже. Тримата оставиха саковете си в един шкаф в коридора и влязоха във всекидневната. Камината гореше силно. Старецът бе застанал до нея и хвърляше цепеници в нея.

— Вярвам, че пътешествието ви е минало леко. — Той хвърли последната цепеница, проследи как пламъците рязко се усилиха за момент и после се обърна. — Колата… Какво се случи с колата на господин Егарт? Защо не си беше на мястото?

Тримата се спогледаха, после спряха погледите си върху него.

— Това беше на… Тринадесета. Той не се появи — проговори Джанет Грант.

— Да, това ми е ясно. — Той се придвижи до най-близкото до огъня кресло и седна. — Просто зададох въпрос.

— Знаете ли, че е бил изложен на риск? — Седжуик се появи под арката.

— Ние само… само веднъж се обадихме по радиото — отвърна тя.

— Но вие бяхте инструктирани да пазите пълна тишина в ефира. — Старецът говореше със спокоен глас; в тона му почти не можеше да се долови емоция. — Как тогава е било възможно да чуете нещо? — Жената не отговори. — Подозирам, че не сте успели да изпълните онова, което ви е било наредено, защото сте си дали сметка за по-раншната ви грешка на Дванадесета улица. Нали не греша, госпожице Грант?

Тя гледаше право пред себе си.

— Не.

— Поне знаем истината. — Той се загледа в огъня. — Такива грешки могат да струват скъпо. Но, разбира се, винаги могат да бъдат поправени.

— Разбирам…

— Вие разбирате много малко. В противен случай тази ситуация никога не би възникнала. — Студената прямота в отговора на стареца я свари неподготвена. Той се обърна към нея. — Баща ви е поел отговорността за действията ви. Той винаги е бил наясно с този процес, с ролята, която трябва да играе. — Старецът направи пауза. — А вие наясно ли сте с този процес, госпожице Грант? — Той отново изчака. — Вярвам, че това е нещо, върху което трябва добре да помислите.

Младата жена остана безмълвна, неспособна да отговори.

— Хиляда петстотин тридесет и първа. — Разказът за монаха видимо отпусна Ксандър. — Когато родът Медичи възобновил контрола си върху Флоренция, Айзенрайх изпратил няколко откъса от ръкописа си като подарък на завръщащите се завоеватели. И той като Макиавели преди двадесет години, също търсел работа. В страниците, които изпратил, както предполагаме, той намеквал за някакъв начин, чрез който неколцина мъже — разбира се, Медичите — биха могли да завладеят властта не само в един град, но и в целия континент. И не просто чрез военна агресия. В този хаос върху леглото се намира копие на писмо от папските архиви, което Климент Седми разпратил до неколцина от кардиналите си по онова време. Климент — който неслучайно е от рода Медичи описва малкото, което е видял от трактата, като „труд с големи, но опасни възможности“. Повече изплашен, отколкото заинтригуван, Климент се разпоредил ръкописът да бъде намерен и изгорен. Ако е бил малко по-смел, кой знае как би изглеждала картата на Европа сега? Но защо папата не е пожелал да увеличи властта си? — За къде повече? Той е бил главата на католическата църква — най-големият източник за социален и политически контрол в познатия тогава свят и е държал най-големите козове. Той е бил викарият на Исус. Екскомуникацията все още е била доста силно оръжие. Той е разполагал с цялата възможна власт. Това, от което не е имал нужда, е било някой от съперниците му — най-вече Хенри в Англия или Франциск във Франция — да се докопа до документа и да застраши европейската стабилност.

— И Климент го е унищожил?

— Точно там е голямата ирония. Той открил Айзенрайх — или по-точно незаконороденият му син Алесандро, дукът на Верона, го открил, — но изтезавали до смърт стария монах, докато получат каквато и да било информация за местонахождението на документа. Климент вероятно е прекарал няколко много напрегнати седмици в очакване ръкописът да се появи в някой друг кралски двор, но нищо не се появило.

— Значи в крайна сметка документът не е създал никакви проблеми.

— На Климент, да. Ръкописът повече не се появил на бял свят. Всъщност в писмо, написано до Алесандро около два месеца след смъртта на Айзенрайх, папата вече е бил убеден, че цялата работа е била измама — не е имало никакъв ръкопис и че Айзенрайх е съчинил заплахата само и само за да получи работа