долната част на вагона; мъжът бе профучал покрай него и бе изчезнал в мрака. Краката му бяха открили някаква опора и го поддържаха в хоризонтално положение, достатъчно, за да му придадат сила да се придърпа по веригата обратно към платформата.
И в този момент бе станало чудото. Ръцете му, вече неспособни да изпитват повече болка, бяха започнали да се плъзгат по веригата. Тялото му беше прекалено голямо съпротивление за вятъра. И тогава иззад ръба на платформата се бяха подали две ръце, които го придърпаха обратно към живота. Ксандър рухна върху желязната повърхност и вдигна поглед да види спасителя си. Чудотворецът беше лице с окървавена и разръфана плът, разпрана дясна буза, от която надзърташе оголена кост, тялото — купчина окървавени дрехи, а всяко вдишване оголваше открита рана със счупено ребро. Лишено и от последните жизнени сили, тялото бе рухнало назад с подгънати крака, а главата бе издрънчала върху стената като стомана.
Един агонизиращ Ферик с компютърния калъф до себе си.
Партньорът му седеше клюмнал в набъбваща локва от кръв и разкървавена уста, жадно поглъщаща въздуха, докато Ксандър пълзеше към него.
Ксандър пропълзя платформата и се пресегна за дръжката на вратата на вагона. Когато се изправи, подпря гръб върху дебелата стомана. Забравяйки болката, той посегна към Ферик и калъфа и ги довлече вътре; вратата хлопна след като положи главата на Ферик в скута си. Двамата седяха мълчаливи; минутите бавно връщаха съзнанието на Ферик, докато през това време Ксандър опипваше всеки крайник — боляха го адски, но нямаше нищо счупено. Ферик обаче оставаше неподвижен, а дишането му ставаше все по- хаотично; капчици кръв започнаха да обагрят дъха му.
Ксандър притисна към себе си дребната потрошена фигура на мъжа, който още веднъж бе спасил живота му. Този път щеше да е последен. Нямаше сълзи. Само гняв и самопрезрение, докато дишането на Ферик започна да се успокоява. Гъргорещ звук се надигна от гърлото му. Думите започнаха да се изтръгват с хъркане от устата му.
— Добери се до Ню Йорк… Сара… номер за контакт… в раницата ми… — Той се разкашля, цялото му тяло се разтърси от шока, от устата му рукна вече гъста струя кръв. — Хвърли ме… от влака. — Гърбът му се изви на дъга; последните думи бяха произнесе с огромни усилия. — Те очакват… да открият тялото ми. — Той вдигна ръка към рамото на Ксандър и го стисна силно, а после пръстите му се отпуснаха. Миг по-късно главата му клюмна безжизнено.
Ксандър притискаше безжизненото тяло в прегръдките си. Върху платформата слънцето хвърляше отблясъци. Покрай влака прелитаха поля, а вятърът не спираше да го удря в лицето. Той пусна тялото с втренчени пред себе си очи; не искаше да гледа как Ферик се стоварва върху земята покрай релсите.
ЧАСТ ТРЕТА
Останалите, следователно, трябва да се придържат към практиката.
7
Ксандър се загледа в гъмжилото от хора зад прозореца. Перонът беше изпълнен с най-ранобудните пътници. Беше изгубил всякаква представа за времето, минутите след нападението бяха застинали в някакви дребни капсулирани късчета пространство, а всяко едно парченце — прекъсната нишка от енергия, фокусирана върху необходимостта. Вземи калъфа на компютъра; разгледай съдържанието на раницата на Ферик; запамети номерата за контакт. Едно след друго, малък списък със задачи, всяка изпълнявана с някаква странна амбивалентност.
И някъде в размазаното минало витаеше споменът за това, как се бе почистил в тясното пространство на тоалетната на влака — кутийка с тоалетна чиния и умивалник. В раницата на Ферик по някакво чудо се бе оказал Дебел пуловер, който бързо бе заменил разпраното яке. Преди това обаче се бе насилил да изчисти кръвта в коридора — със салфетките бе избърсал малката локва кръв, останала от умиращия Ферик. С отмерени и равномерни движения той бе изтрил и последната капка кръв, преди да захвърли просмуканите с кръв салфетки в кошчето за отпадъци. Движенията бяха имали няколкоминутен успокояващ ефект върху психиката му, но те не бяха продължили дълго; отражението му в огледалото бързо му напомни за събитията през нощта; косата му беше безумно разрошена, бузите — изцапани с кръв, очите — замаяни и замъглени. Никога не се бе чувствал по-самотен както в онези няколко минути с образа на Ферик, запечатан в съзнанието му — крехък, потрошен, разкривеното му лице обронено върху кървавото му рамо, с мъртви ръце и крака. Безтегловен, безжизнен. И после изчезнал.
Беше го изпълнило странно чувство на изпразненост; паниката на самотата си пробиваше път в празния поглед, отразен в огледалото — очи, вече мрачни и студени, изпразнени и от страх, и от състрадание. Беше виждал подобни очи и преди. В един тунел. Във Флоренция. Нейните очи. На Сара.
Думите отекваха в съзнанието му, докато седеше сам в купето на първа класа — беше се преместил преди час — вътрешен маяк, който не му позволяваше да губи вярната посока сред блъскащата и подмятаща го на всички страни сутрешна тълпа, атакуваща влака.
Вратата на купето се отвори и той рязко извъртя глава към звука, а ръката му инстинктивно сграбчи калъфа на компютъра. Висока жена промуши главата си в пролуката и плахо посочи с глава към празните седалки срещу него.
Седмица по-рано той би намерил реакцията си за странна. А сега концентрацията му по отношение на заобикалящата го среда вече му изглеждаше като втора природа. Той се учеше.
— Sind diese frei, bitte9? — Швейцарският акцент в думите й не можеше да се сбърка с нищо друго.
Шокът му премина незабелязано, усмивката му — чист рефлекс, докато кимаше. Тя му отвърна с усмивката и побутна две момчета пред вратата, всяко облечено в сиво фланелено туристическо костюмче. Някъде на осем и десет съответно, момчетата имаха бузки, порозовели от сутрешния студ, косите им бяха гладко сресани, почти като близнаци. Държаха се безукорно, като заеха двете седалки срещу Ксандър, докато майка им се настани до него. Те извадиха две малки книжки от ранички близнаци и зачетоха с крака, люшкащи се над пода. Бяха организирано малко семейство, безшумно, ако не се броеше прошумоляването на хартията при прелистването на страниците. Ксандър се опита известно време да се потопи в техния свят — подреден, чист, прост, — но покоят му трая само няколко секунди, рязко нарушен от потеглянето на влака и съвпадналото с него минаване на кондуктора. Дори и той сякаш забеляза тихото спокойствие на купето, огледа момчетата с мека усмивка, продупчи билетите и им ги върна без никаква дума. Затвори вратата и се отдалечи в коридора. Купето отново потъна в тишина.
За пръв път от няколко дни Ксандър се почувства в безопасност. Той затвори безметежно очи и мислите му бавно се разтвориха в нежен мрак.
Десертът се оказа още по-изключителен и от пъстървата. Беше плодова торта плаваща в ягодов сок, чийто вкус накара и четиримата да замъркат от наслада. Нито веднъж по време на вечерята Сара не бе показала и най-малкото колебание да кръстосва шпаги с тримата мъже около масата, подтиквана от ролите,
