Теория на хаоса

— Аз също съм чувала доста неща за вас, господин Тайг. — Седжуик протегна ръка към стъпалата. — Данаил в леговището на лъва ли? — попита тя.

— Данаил ли? — Седжуик се усмихна докато следваше Сара във всекидневната. — Едва ли, госпожице Трент. Не ми изглеждате от хората, които призовават Господ, за да ги спаси. А ние… — Той спря на бара, взе две чаши за шампанско, като й подаде едната не сме животни.

— Не сме Богове, Лари — обади се Вотапек, — един Бог. С главно Б. За това е искал Данаил да умре, за неговия единствен Бог. Права ли съм, госпожице Трент?

Сара взе чашата и се усмихна на най-дребния от мъжете.

— Мисля, че е оцелял. Това беше според мен смисълът на притчата.

Прямотата й имаше желания ефект. Вотапек и Седжуик се спогледаха и се разсмяха; Тайг, макар и доста по-вглъбен, също се присъедини с малко закъснение. Сара се премести до прозореца. Тя вече почти не се съмняваше, че мъжете на Айзенрайх вече я бяха приели като своя.

Игривият им тон, опитът им да предразположат новия сътрудник — всичките уловки, внушаващи самочувствие и самоотдаване. И въпреки всичко тя ясно усещаше някакво безпокойство. Това бяха мъжете, готови да хвърлят страната си в хаос, изгарящи от желание да отгледат нова порода хора — програмирана порода — от деца във вакуума, който щяха да създадат. Леката размяна на реплики и шампанското едва ли изглеждаха подходящи за тази цел.

Сара погледна през прозореца. Стаята под него стърчеше над стръмния склон на хълма. Склонът преливаше в гъст шубрак от дървета и растения, най-горните окъпани в сиянието, излъчвано от скрита колона от светлини.

Сара се зачуди дали това беше предназначено да осветява гледката, или да подпомага наблюдението на най-гъсто камуфлирания достъп до къщата.

— Колко често провеждате тези свои срещи? — попита тя, докато се придвижваше до камината, за да си избере дебело кресло.

— Мисля, че тези въпроси могат да почакат до вечерята — каза Седжуик, като допълни чашата на Вотапек и се обърна към Тайг: — Една ми е достатъчна. — Той се усмихна, а след това се обърна към Сара: — Айзенрайх винаги предпочита някоя добре приготвена риба и някакъв артишок. Предполагам, че пъстървата е любимата ви риба, госпожице Трент.

Тайг се бе настанил на кожен диван в дъното на стаята, което представляваше повече прозорец, отколкото стена, с не по-малко зашеметяваща гледка към околните възвишения. Краката му бяха преметнати един върху друг, а ръцете му придържаха чашата върху коляното. Сара го изгледа: замислена фигура, далеч от мъжа, описван в досието, което беше прочела по-рано същата вечер.

— Антон много си пада да вади на показ дребните ми недостатъци. — Усмивката на Седжуик не предизвика никаква реакция. — Един Бог? На мен ми се струва, че гърците и римляните са били далеч по- разумни — те са имали стотици богове, които да им изпълняват командите.

— Да изпълняват командите им? — Вотапек се изсмя. — Не се ли предполага да бъде точно обратното? Ние да изпълняваме Божиите повели или нещо от този род?

— Лари наистина има подход, който прави обичайната интерпретация да изглежда донякъде наивна — вмъкна се Тайг, повече заради Сара, отколкото заради Вотапек.

Сара забеляза колко различен изглеждаше Тайг от телевизионния си имидж. Никакви нескопосни афоризми. Това беше мъж, който владееше до съвършенство речта си.

— Не наивен, Джонас. Рудиментарен може би, но не наивен. — Беше ред на Седжуик да коригира съмишленика си. — Монотеизмът е съумял да ни държи в желязната си хватка в продължение на последните две хиляди години. Това обаче, което все пропускаме да запомним, е, че религията е инструмент, средство за…

— Контрол. — Вмъкването на Сара причини моментно затишие; никой от мъжете не беше готов с отговор. Сара задържа погледа си върху Тайг, последният от триумвирата, който донякъде беше по- неотразим от останалите.

— Точно — усмихна се Седжуик след няколко секунди.

Тайг изглеждаше не по-малко очарован от Сара и не отделяше погледа си от нея.

Една плъзгаща се врата внезапно се отвори, откривайки красиво подредена маса.

— Ще продължим темата след рибата.

Сара се изправи и ги поведе по стъпалата. В ъгъла Джордж стоеше търпеливо.

Пазачът махна на Стайн да влиза. Размяната беше обичайна за късния час, няколко усмивки, приятелска забележка за опасностите от работата до късно, преди Боб да тръгне по широкия коридор и после в асансьора. Той се заслуша за миг, докато излизаше на шестия етаж, за да се увери, че охраната е приключила с нощната си обиколка. После пристъпи наляво и мина тихо покрай кабинета на О’Конъл. Дебелите матови стъкла, които изпълваха рамката на вратата, отразяваха редицата халогенни лампи, намалени за този час на нощта. Светлината никога не се включваше на пълна мощност и придаваше на кремавите стени равномерно зловещо сияние.

Боб стигна до кабинета си, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата към хаоса, който беше оставил преди по-малко от осемнадесет часа. Той подхвърли ключовете върху малка, обшита с кожа, масичка за краката, една от малкото области в кабинета му, незатрупана с книжа, и отиде до бюрото си. Включи халогенното си осветление, приклекна и започна да набира комбинацията върху циферблата на сейфа си, чиято повърхност осигуряваше допълнително пространство за стари книжа, чашки от кафе и полупразни торбички със сандвичи.

Прилежно подредените документи във вътрешността на сейфа бяха рязък контраст с хаоса в кабинета. Вътре търпеливо чакаха три кафяви папки. Боб започна да прелиства втората купчина, преди да измъкне едно дебело досие с надпис: „Само за упълномощен персонал“, напечатан с дебел шрифт през средата. Той се настани удобно на стола и запрелиства първите страници — скорошната история на Сара: непроницаем раздел за посттравматичен синдром, който не даваше никакъв ключ към жената, с която току-що се бе разделил. Той направи само една кратка пауза, преди да се върне към раншните си години в Лангли.

Тъкмо прехвърляше една страница, когато усети, че нещо не беше наред. Вгледа се в страницата, като се опитваше да разбере какво точно става, когато проумя, че страниците просто лепнеха една към друга заради статично електричество, което затрудняваше прелистването им. Ксерокс. Някой е копирал тези страници. Той беше сигурен, че хартията бе запазила електрическите заряди, които генерира върху нея силен източник на светлина. Спря и огледа подредените документи в сейфа.

Някой по някакъв начин се бе добрал до досието; някой, по някакъв начин бе успял да се вмъкне в кабинета му, в сейфа му — чиято комбинация той променяше всяка седмица — и бе оставил всичко по местата му, като бе съхранил дори и разположението на втората купчина.

Всичките му мисли за собствената му уязвимост изхвърчаха в миг, когато си спомни за Сара и непосредствеността в гласа й: „В онези страници аз съм всичко, което те ненавиждат, и от което се боят. Аз съм гласът на разума.“ Той погледна часовника си. Три без десет. Или дванайсет без десет в Сан Франсиско. Тя вече бе заминала. Тя беше с тях. И те имаха цялата информация, от която се нуждаеха.

Не му оставаше нищо друго, освен да седне. Гърдите го пронизваха от болка при всяко поемане и издишване на въздух, раменете му пламтяха от напрежението, но усещаше всичко: силния вятър, слънцето върху лицето си, свития си стомах, в който гладът започваше да измества страха. Лявата му ръка висеше, а дясната отново стискаше калъфа; чудото отпреди десетина минути все още изглеждаше като размазано в спомените му.

Ксандър се опита да навърже нещата подред. Спомни си как ръката му се бе изплъзнала от стъпалото, как нечия огромна ръка го бе сграбчила за китката и го бе издърпала назад, а другата му ръка бе намерила дебелия изпънат врат на едрия мъж и се бе вкопчила в него, само за да прехвърли теглото към него и през това време двете тела бяха излетели от платформата. Как веригата се бе озовала под дланта му, той никога не разбра, но железните звена по някакво чудо бяха спрели ръката му и той се бе вкопчил в тях, докато през това време тялото му се бе изплъзнало от платформата, залепвайки в хоризонтално положение към