Ксандър обаче нямаше неговия късмет и усети как едно парче се забива в дясното му рамо. Ферик рязко го издърпа и болката в рамото на Ксандър мигновено се усили. Ферик стреля в отговор, без да го е грижа за стъклата, като се прицели в левия преден фар на преследвача им. Колата зад тях рязко закриволичи.
— Сега ще се опита да се изравни с нас. Карай по средата на пътя.
Ксандър изпълни като машина нареждането и рязко завъртя волана; болката в рамото го захапа хищно. Пътят започна да се извива в завой с излизането им от очертанията на града. Той вдигна скоростта до сто — колата се тресеше и подхвърляше Ферик напред-назад. След минута пътят се изправи, врязвайки се в просторни зърнени масиви. Ферик отново се прицели в автомобила зад тях, който се бе приближил на не повече от десетина метра.
— Той ще стреля в гумите! Карай на зиг-заг!
Ксандър подкара колата зиг-заг. Откосите отзад започнаха да се разминават с целта си. Резкият тласък отзад подхвърли Ферик и го запрати в седалката на Ксандър, когато автомобилът на преследвача им заби предница в задната им броня, но тежкият сааб успя да се задържи върху платното. Ксандър си спомни за последното подобно препускане по пътя за Флоренция и черния мерцедес отзад. Сякаш се бе случило преди месеци. Покрай тях профуча табела със знак за Касел; аутобанът беше на не повече от минута път. Далечната ивица светлини изплува на хоризонта. Двата автомобила се бореха за място върху тясната лента на шосето. След малко пътят започна да преминава в четирилентово платно с ширина, достатъчна за преследвача им да се изравни с тях. С приближаването към включването в магистралата Ксандър се видя принуден постепенно да отклонява колата милиметър по милиметър от рампата — единствената му преграда срещу напредващия от лявата им страна преследвач. Той превключи на трета скорост в последния момент. Саабът изпищя в агония със завъртането на кормилото, като синхронизира съвършената маневра с навлизането във входа към магистралата и препречвайки пътя на Айзенрайх. Точно в този момент Ферик се хвърли напред, сграбчи кормилото и върна колата върху по-тесния път.
—
— Тази кола само след минути, ако вече не е, ще бъде обявена за полицейско издирване — изрева Ферик, надвиквайки воя на двигателя. — Освен това върху магистралата нищо няма да му попречи да се изравни с нас и тогава с нас ще е свършено.
Ксандър превключи на четвърта, като почти мигновено дистанцията между двете машини се увеличи. Ферик се прицели и простреля и втория фар.
— Познаваш ли областта? — изграчи той в ухото на Ксандър.
— Не — изрева през рамо Ксандър, — но след пет минути навлизаме в следващото градче. Натам води малкият път.
В този миг предното стъкло се изпълни с хиляди тънки ивици; заблуден куршум го настигна точно под огледалото. Ксандър се опита да прогони от главата си мисълта колко близко бе преминал куршумът покрай главата му. Той отново превключи скоростите. Кракът на Ферик изведнъж се стрелна покрай него и предното стъкло излетя от рамката си, пръскайки се на хиляди парченца по настилката. Внезапният леден порив на вятъра удари Ксандър в лицето и задръсти ноздрите му. Табелата за Залтцитер профуча покрай тях, но Ксандър не можа да разбере дали числото за километрите беше три или осем.
От лявата им страна се разнесе рязък писък. Той рязко извъртя глава: някакъв влак бе започнал да забавя ход, очевидно приближавайки се към поредната гара. Ферик също се извърна наляво и се приближи към ухото на Ксандър; ураганният поток от въздух виеше с такава сила, че правеше разговора между тях практически невъзможен. Ксандър все пак долови, по-скоро се досети за думата „гара“, докато Ферик сочеше към влака. Той кимна. Въпросът беше само как ще се доберат до него.
Започнаха да се появяват отделни къщи, първите след Волфенбютел. Градчето започна да фучи покрай тях с огромна скорост. Ферик отново се прицели в колата зад тях; предната дясна гума експлодира с трясък, който стигна до ушите им въпреки воя на вятъра. Джантата застърга по асфалтовата настилка на пътя. Въпреки това преследвачът им не се отказваше, като на свой ред стреля по сааба. Внезапният тласък от забиващите се в автомобила куршуми подхвърли Ксандър в седалката, главата му се заби в тавана, а ръцете му за миг изгубиха контрол върху волана. При хаотичното спускане към Залтцитер Ферик успя да стреля още веднъж, този път вече със смъртоносна точност. Втората предна гума на преследвача им гръмна, с което колата зад тях стана практически неуправляема. Той поднесе наляво, където се вряза в няколко паркирани коли, преди окончателно да спре. Двеста метра нагоре по пътя ги очакваше гарата. Свирката на влака надви дрънченето на задната им джанта. Тридесет секунди по-късно Ксандър и Ферик вече изскачаха от колата. Ксандър бе грабнал калъфа на компютъра. Влакът вече бавно набираше скорост. Двамата се втурнаха отчаяно към стълбичката на последния вагон и се заловиха за стърчащите дръжки.
След минута околността препускаше покрай тях със скорост четиридесет и пет мили в час. Ферик веднага свали палтото си и го захвърли на седалката. Дишайки тежко, той смъкна раницата, до този момент чудодейно оцеляла върху гърба му и извади две якета, като подаде едното на Ксандър. Никой не пророни дума, докато и двамата навличаха чистите якета. След три минути двамата бяха в петия вагон на влака, който напредваше за Франкфурт. Покоят, който изпитваха в момента, беше неземен.
Плешивият им преследвач докуцука с изкълченото си коляно до гарата с очи, втренчени в отдалечаващия се влак. Той измъкна от джоба си мобифон и набра номер.
Сара отстъпи назад в стаята в знак на покана. Седжуик кимна и мина покрай нея. Вторият мъж, с ръце, сплетени на кръста, и с костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете в раменете, остана в коридора. Очите му я проследиха, докато тя затваряше вратата, едно не съвсем нежно послание, че тънката преграда едва ли ще се окаже сериозно препятствие по пътя му, ако реши, че присъствието му в стаята не е наложително. Бравата изщрака и Сара се обърна; Седжуик вече се бе настанил като у дома си в стаята с лека усмивка върху устните му.
— Надявам се, че не нарушавам покоя ви, но това беше единственото време, когато мога да се добера до тази част на града. Без съмнение очаквахте да видите Джонас Тайг, — Самоувереността му служеше като естествен буфер срещу всяка неловкост, която можеше да предизвика ситуацията. Макар и свързан с Айзенрайх със същата амбиция, той беше далеч от Вотапек, макар и не толкова желаещ да скрие своето тщеславие.
— Не очаквах никой.
Усмивката му не изчезна.
— Тия дни Джонас много не си пада по ходене сред народа. Не му е лесно, като се има предвид успеха на телевизионното му шоу. — Той се огледа из стаята, после спря погледа си върху нея с ръце, пъхнати небрежно в джобовете. — Не очаквах да ви заваря сама.
Той не си губеше времето. Сара му върна усмивката.
— Изобщо не съм си и представяла, че въобще ще ме очаквате.
— Госпожице Трент — започна той, все още с дружелюбен тон, — фактът, че ви беше позволено да напуснете острова можеше да означава само, че следващата ви спирка щеше да е тук или в Ню Орлиънс. Вие не дойдохте при мен, така че аз дойдох при вас.
Сара се вгледа в мъжа пред себе си. Той оставаше забележително изкусен, без да показва някаква предпазливост в отговорите си, нито да се кълчи като маймуна. Само с една фраза той бе определил позициите и на двамата, без да се страхува да разкрие собствената си роля, заедно е нейната.
Като имаше предвид характеристиките му, Сара беше наясно, че с този мъж щеше да е още по- съдбоносно да изиграе ролята си, заблудила толкова майсторски Вотапек. Седжуик трябваше да види собствената си арогантност, отразена в нея като в огледало.
— След като приемем, че контактът е изключен, тогава ни остава вариантът да държите под око приятеля си и острова му? Май не демонстрирате голямо доверие един към друг, нали?
