Теория на хаоса

Очите му за момент проблеснаха, но усмивката му остана непроменена, докато се приближаваше до дивана.

— Ще се изненадате много, госпожице Трент.

— Как ме открихте? — Тя държеше инициативата да е у нея.

— Не беше чак толкова трудно.

— Без да ми закачите опашка? — Тя поклати глава, докато сядаше. — В занаята съм от доста време и или хората ви са страхотни, или пък аз съм изтървала нещо.

Усмивката му стана още по-широка.

— Сигурен съм, че не сте изтървали нищо. — Седжуик се огледа повторно из стаята. — Очаквах да видя един мъж тук. Кой е той?

— Това не е отговор на въпроса ми? Как ме открихте?

— О, не съм съгласен с вас. Точно отговаря на вашия въпрос. — Той също седна. — Както ви казах, ние ви очаквахме. Това обаче, което не очаквахме, беше него — малко френетичен и очевиден, не мислите ли? Не беше трудно да го открием снощи на летището и още по-лесно да го проследим, за разлика от вас. Той се регистрира тук и ние зачакахме. — Седжуик й предложи снизходителната си усмивка. — Не се тревожете, талантите ви без съмнение са останали непокътнати. Пак ви питам, кой е той?

Сара приглади полата си, преди да заговори.

— Вие ме изненадвате. Мислех си, че въпросът кой ще е доста лесен за вас. За Вотапек не представляваше особена трудност.

— Това са неща от онези, госпожице Трент, които двамата с Антон не разискваме. — Той кръстоса крака, изтръсквайки мъхче от панталоните си. — И между другото представата ви, че контактът между нас е забранен — той поклати глава, — няма много смисъл, не мислите ли?

— Думата смисъл според вас има ли място тук?

Седжуик я загледа в очите и после бурно се разсмя; очите му се превърнаха в тесни цепнатини.

— Много добре. Не, не първоначално. Смисъл е точно онова нещо, срещу което се борим, не е ли така? Но в такъв случай Антон би ви разказал за това, нали?

— Знаех за това отдавна, преди да имам удоволствието да вкуся от гостоприемството на господин Вотапек. Ръкописът е повече от ясен и точен относно темата за хаоса, така че аз се замислих над ограниченията в контактите между…

— Ръкописът — вмъкна той — не споменава нищо за зърнения пазар, но ние успяхме да го предизвикаме. — Тонът му бе станал почти самохвален. — Трябва да се научите да четете между редовете.

Сара успя да сдържи изумлението си. Зърненият пазар. В нещо, което за него беше добре отмерена във времето фраза, той бе разкрил далеч повече, отколкото можеше да предполага. Той бе издал още едно късче от програмата на Айзенрайх, за да докаже своя теза, и желаейки или не, й бе предложил окончателното потвърждение за предопределената й да изиграе роля в този процес. Той бе очаквал тя да разполага с такава информация, като й я бе подхвърлил небрежно, считайки, че няма какво да крие. А и защо ли му беше да крие? Тя бе изиграла майсторски ролята си при Вотапек и сега правеше същото и при него. И въпреки всичко нещата се получаваха прекалено лесно. А дали не виждаше най- сигурния признак на тяхната слабост — мъжкото его, пъчещо се и издуващо мускули, за да впечатли?

— Подробностите не ме интересуват — отвърна тя със същия равен глас. — Аз говорех за общата теория.

Смехът на Седжуик бе преминал в развеселен поглед.

— Ама загадка сте, госпожице Трент. Не е чудно, че той ви е избрал.

— Вотапек?

Отново същия приглушен смях и отмятане на главата назад.

— Антон няма такова могъщо въображение. Не, човекът, който… — Той спря и я изгледа. — Вие го наричате Айзенрайх, нали? — Той изчака реакцията й, но когато такава не дойде, той продължи: — Малко театрално, но затова пък разбираемо. Вашите думи, вярвам, са били от рода на: „Не ми плащат достатъчно, за да се излагам на такъв риск.“ Прав ли съм?

Сара му върна погледа, като съумя да изтръгне усмивка от себе си.

— Вие наистина го държите под око. Има ли някаква причина, която трябва да знам?

— Кой е той, госпожице Трент? — Очите му бяха изгубили всичкия смях. — Мъжът, който задаваше толкова много въпроси за вас на летището и въпреки всичко реши да не се навърта наоколо и да ви вземе? Кой е той? Не си падам много по загадките.

Сара направи пауза, преди да отговори.

— Той е маловажна фигура… източник на информация, връзка от предишната ми работа в правителството. — Тя се спря на това, оставяйки на Седжуик да си направи нужните умозаключения.

— Предишната ви работа? — Това беше първото пропукване в маската му. — Не предполагах, че вече не работите за правителството.

— Не работя. Просто фокусът ми се промени и вярвам, че хората, за които работя, също не си дават сметка за тази промяна. Човекът, от когото толкова много се интересувате, също работи за тях.

— А причината, поради която летяхте чак до тук?

— Събитията от последните дни.

— Като?

Този път само инстинктът й подсказа как да продължи.

— Ню Йорк. Една малка уличка. Те все още се опитват да си съставят представа за картината.

— Това беше чиста проба недоразумение. — Седжуик не показа никакво колебание в отговора си, сякаш отново бе очаквал темата. — В онзи момент нямах представа коя сте. И разбира се, не трябва да забравяме Джаспърс. Вие разбирате.

— Нямах представа — поредното потвърждение, че дясната ръка на Айзенрайх не знае какво прави лявата. — Отначало не разбирах нищо. Можех да убия и двамата мъже. А това би усложнило нещата до неимоверност.

— Може би.

— А Флоренция?

Седжуик направи пауза; очите му се присвиха за миг, преди да вземе решение.

— Флоренция не беше моя грижа. — Отрицанието му направо крещеше и той го съзнаваше; той го правеше съзнателно така. Той искаше да й покаже, че знае всичко за станалото във Флоренция, всяка подробност, че бе следил целия инцидент с Пескаторе — без съмнение от разстояние.

— Тайг — произнесе тя, като твърдение, а не въпрос.

— Той е много способен. И също като мен не дава пет пари за изненадите.

— Затова и ги създавате. — Той бе играл с открити карти; тя щеше да му върне жеста. — Зърненият пазар… какво беше това? Хитро замислен пореден ход за манипулация или демонстрация на сила?

— Част от процеса. Индикация, че контролираме ситуацията.

— Вашият контрол. А какво ще кажете за другите? Или да се подготвяме за солови изпълнение?

Седжуик не даде вид да е засегнат от язвителността в думите й.

— Те си имат своите области, в които са експерти; аз си имам своя. До известна степен несигурността е необходима, госпожице Трент, но тя може да се превърне в нещо доста досадно, освен ако човек не я контролира. Аз избрах да контролирам онези аспекти от нея, които са ми ясни, а те — онези аспекти, които на тях им са ясни.

Целеустремеността му, или по-скоро визията му, прогони и последните й колебания. Едно нещо е пъченето, а доста по-различно да виждаш през него, а те и двамата се бяха доказали като майстори на всеки завой. Контролиране на несигурността. Хаос — до известна степен. Хаос — като оръжие. Вашингтон и Чикаго като работни чертежи. Това беше най-смелото заявление от програмата им, което беше чувала до този момент, а Седжуик се чувстваше напълно спокоен с истината си до такава степен, че беше способен да отхвърля нетактичностите със заучена усмивка.

— Мислех си, че контролът и несигурността се изключват един друг — каза тя.

— Тогава не сте чели достатъчно внимателно. — Седжуик погледна върху часовника си и свали крака