Теория на хаоса

си. — За нещастие, ще трябва да продължим въведенията си по-късно тази вечер.

— Въведения ли? — Думата сякаш не беше на мястото си.

— Вие дойдохте тук за потвърждение. — Той облиза устните си. — Двамата с Джонас искаме да ви бъдем полезни също като Вотапек. — Какво ще кажете след час, малко късна вечеря?

Очевидно тя не беше единствената грижа, която ангажираше съзнанието му. Тя започваше да пробива бронята на Айзенрайх, като караше хората му да се бранят. Поредният признак на слабост.

— Да. Това би било чудесно.

— Добре. Джонас има една чудесно обзаведена винарска изба, която ще компенсира всички преживени до този момент неприятни мигове. — Сара се изправи, Седжуик заобиколи дивана и тръгна към вратата. Тя го последва.

— О, между другото, щях да забравя — добави той, сочейки към мъжа в коридора. — Джордж ще ви вземе, за да няма повече недоразумения. — Нова усмивка. Телохранителят му вече се бе приближил плътно до шефа си по пътя към асансьорите. — До довечера.

Сара се върна в стаята и затвори вратата след себе си. Боб Стайн се появи от балкона.

— Господи, ама е хлъзгав. — Стайн отиде до дивана и седна, отпускайки гръб върху меката облегалка. — Ония столове отвън изобщо не са удобни.

— Извинявам се, че не успях да ви осигуря по-меки.

— Разбирам. — Той хвърли папките върху масата. — Не предполагах, че толкова много бия на очи. Френетичен, се пак, малко надхвърля мярката. — Той се извърна към нея. — Какво беше всичко онова за зърнения пазар? Да не искате да ми кажете…

— Самолетът, Боб. И докладите с преценките. Това е всичко, за което трябва да се тревожиш.

Очите му останаха приковани върху нея.

— А вие ще се погрижите за всичко останало.

— Нещо такова.

Той бавно кимна.

— Надявам се само, че сте наясно какво вършите.

Двадесет минути по-късно Ксандър вече спеше, съгласно заповедта на Ферик. Бившият агент му обясни, че той е навикнал на подобни ситуации и ще се справи достатъчно добре дори и с ранената си ръка: „Повърхностна рана, не се тревожи. Отдъхни си, докато има възможност.“ Ксандър се зачуди до каква ли степен приятелят му се мъчеше да заблуди себе си и него, но умората и изтощените му нерви надвиха; клепачите му натежаха без никакви усилия от негова страна. В един момент, след серия тревожни сънища, той рязко се събуди на студената седалка с вече доста обездвижено рамо, сковано от леденото стъкло, на което се бе облягал през съня си. Ферик седеше неподвижно на отсрещната седалка, а два билета бяха пъхнати в процепа между седалката и стената. Двете късчета картон бяха единственият признак, че някъде през съня му някакъв кондуктор бе влизал в купето им. Влакът намали.

— Благодаря ти. Явно съм имал нужда от съня.

— Да. — Ферик не откъсваше погледа си от вратата на вагона; липсата на пътници не бе намалила концентрацията му. — Наближаваме следващата гара, петата след Залтцитер.

Ксандър се вгледа през прозореца, окото му се закачи в смътните очертания на града в далечината; последва отчетливото сияние на редицата осветителни тела по наближаващия перон. Малката тухлена сграда изплува сред сиянието със скърцането на спирачките, които разтърсиха вагона. Ферик се приведе към стъклото, за да огледа по-добре гарата, и изведнъж рязко се дръпна назад. Миг по-късно Ксандър последва примера му. В двата края на гарата бяха застанали двама големи мъже, единият от които беше плешивият гигант, а другият — мъж, който се-извисяваше даже и над него.

— Залегни — прошепна Ферик.

Ксандър мигновено се подчини, а партньорът му вече се придвижваше бързо по пътеката, плъзгайки се в седалките без прозорци в дъното на вагона — ъгловата му конструкция позволяваше да се наблюдава незабелязано перона отпред — докато през това време влакът бавно се плъзна покрай първия мъж. Ксандър остана на пода, макар че всеки негов инстинкт го караше да погледне навън, но паниката го принуди да се притисне плътно в пода.

Ферик продължи да следи втория мъж, сега само на три вагона разстояние; главата на мъжа леко се изви, после се наклони с леко кимване. Сигнал! Ферик бе виждал тази тактика прекалено много пъти и знаеше, че кимването беше предназначено за мъжа в другия край на перона: ще се срещнем по средата и ще ги пипнем като в капан. Ферик изчака мъжа да се качи на влака, после се откъсна от седалката, забърза по пътеката и дръпна Ксандър след себе си.

— Трябва да тръгваме.

Ксандър притисна калъфа с компютъра към гърдите си и последва Ферик към дъното на вагона. Двамата мъже се люшкаха насам-натам с ускорението на влака. Ксандър вече беше наясно, че раната на Ферик е далеч по-сериозна, отколкото се бе мъчил да го убеди; ръката му се мяташе безводно като закачена на тел. Двамата напредваха през празните вагони, наясно, че челюстите на капана се свиват застрашително около тях. На петата открита платформа Ферик внезапно спря.

Вятърът пищеше пронизително и правеше разговора им невъзможен. Ферик направи знак на Ксандър да се облегне върху стената на вагона, после посочи към заварената желязна стълба, която извеждаше на покрива. Ксандър сграбчи защитния парапет и загледа как Ферик се изкачва нагоре с подмятаща се лява ръка. След минута стигна покрива, сгуши глава в раменете си, за да се предпази колкото може от вятъра, който заплашваше всеки момент да го хвърли от стълбата, повдигна се с огромно усилие на волята и преметна крак върху покрива. Десет секунди по-късно отгоре се появи ръката му, която махна на Ксандър да го последва. Влакът започна да навлиза в някакъв остър завой. Тласъкът подхвърли Ксандър напред и той се вкопчи във веригата, която беше последната му преграда на платформата. Пое си дълбоко дъх, плъзна се покрай вратата и се закатери.

Вятърът се усилваше с всяко изкатерено стъпало. Ксандър имаше същия проблем като Ферик, защото другата му ръка беше заета с компютърния калъф. След минута той се добра до покрива; вятърът мигновено отметна главата му. Той се хвърли върху покрива, без да изпуска калъфа под мишницата си, а очите му бяха като заковани върху вратата под краката му, докато вятърът го шибаше от всички посоки. В продължение на почти три минути двамата лежаха неподвижно, затаили дъх в очакване да зърнат нечия фигура да пресича откритото пространство между двата вагона.

Внезапен порив на вятъра изригна отдолу; вратата се отвори и едра фигура пристъпи на платформата, притискайки здраво шапката на главата си, за да не отхвърчи. За момент той изгуби равновесие, но ръката му светкавично намери опора във вратата, стиснала здраво дръжката във великанските си пръсти. Той се приведе, плъзна се напред и изчезна зад другата врата.

Миг по-късно Ксандър запълзя към стълбата, само за да бъде дръпнат миг по-късно от здравата ръка на Ферик. Той го привлече към себе си и приближи устата си до ухото му. Думите бяха приглушени от бесния вятър, но разбираеми.

— Те ще… се търсят един друг… в центъра на влака… ще бъдат принудени… да се върнат обратно по стъпките си… така ще се изправим само срещу един от тях.

Ксандър кимна. Внезапен порив на вятъра повдигна дребничкия мъж над покрива на вагона; пръстите му се вкопчиха в тръбата, която обикаляше периферията на покрива. Ръководен от чист инстинкт, Ксандър притисна рамото си в гърба на Ферик, с което спря неминуемото плъзгане към края на вагона; движението разпали отново пожара на раната му, споменът от отхвърчалото и забило се в рамото му парче стъкло. Ферик погледна към Ксандър, кимна в знак на благодарност, като едновременно с това го насърчи да се върне към стълбата. Три минути по-късно двамата стояха от двете страни на по-далечната врата в очакване преследвачът им да се върне.

За Ксандър минутите се точеха като столетия. Той беше като смазан от мисълта, надвила и пулсиращото му рамо, измръзналите му и оглушали уши, измръзнало лице, че може и да не оцелее след поредния сблъсък. Никога до този момент не бе имал време да разсъждава над ходовете си, над действията си. Никога. А мисълта беше онова, което правеше ситуацията непоносима. Само отвори вратата! Връхлети върху мен, разпори ми гърлото, каквото искаш! Само го направи, не го отлагай! Но вратата си