Теория на хаоса

оставаше затворена, равнодушна към паниката, сграбчила Ксандър.

Ферик го бе поставил от дясната страна, безмълвно споразумение да послужи като примамка, която да превърне преследвача им в дивеч. Ферик щеше да изчака и да го нападне отзад. И двамата бяха наясно, че при Състоянието, в което беше ръката му, той имаше нужда от начално предимство. Зората вече бе започнала да си пробива път към хоризонта; студеното сияние на оранжев ден си пробиваше път през гъстата мъгла, като осигуряваше на двамата по-ясно поглед върху платформата.

Вратата рязко издрънча и се удари в стената; едрата фигура внезапно изпълни празните й очертания. Реакцията му при вида на Ксандър беше мигновена — ръцете моментално се протегнаха в бойна стойка; гърбът му остана незащитен и Ферик се хвърли върху него. Реакцията обаче на мъжа беше изненадващо светкавична; той мигновено ритна назад с единия крак и улучи дребния мъж в гърдите, като го запрати върху стоманената стена. Той удари с не по-малка сила Ксандър в челюстта, който рухна на колене, преди да събори окончателно Ферик с удар в ребрата. Ксандър с усилие се надигна на крака, като си даваше сметка, че мъжът нанасяше безжалостни удари в гърдите на Ферик. Влакът направи ляв завой, запращайки Ксандър върху гърба на мъжа.

Това се оказа достатъчно да изгуби равновесие и да се хване за тялото на Ферик, за да не падне, докато и тримата връхлетяха върху вратата на купето. Внезапно кракът на мъжа се повдигна, стоварвайки се върху слабините на Ксандър; мигновената агония запрати учения на пода, а калъфът на компютъра шумно падна върху платформата.

Ксандър усети как съдържанието на стомаха му се надига в гърлото, докато събираше в себе си сила на волята, за да се добере до калъфа. Беше се доближил в опасна близост до ръба, с вкопчена в долното стъпало на стоманената стълба ръка. Над него се бе изправил мъжът с омекналото тяло на Ферик в ръцете си, чиято окървавена глава се люшкаше безпомощно насам-натам. С късо движение мъжът се изви и захвърли Ферик в празния мрак. Миг по-късно Ксандър усети как стоманата започва да се изплъзва от пръстите му.

Рейндж роувърът се бе оказал пълна изненада. Като се имаше предвид любовта на Седжуик към скъпи костюми, Сара бе очаквала лимузина или поне последен модел мерцедес пред хотела. Вместо това Джордж бе скочил от кабината на роувъра, за да й помогне да се качи. Тя беше облякла тъмни панталони, семпло сако и памучна фланелка. След като трябваше да играе ролята на покорна пионка на Айзенрайх, от нея се очакваше и да се облича по съответния начин. Елегантно, но практично, достатъчно, за да направи необходимото впечатление, достатъчно, за да съответства на профила, който без съмнение бяха видели у нея.

Почти час след началото на пътуването Сара разбра защо бяха избрали роувър за транспортно средство. Пътят се провираше нагоре през възвишенията, а подобното на камионетка превозно средство вземаше острите завои и разбит път относително спокойно. Пет минути по-рано се бяха отклонили от главния път, ако този израз подхождаше. Голямото ранчо на Тайг се появи върху немного отдалечен хребет, окъпано в светлини. С приближаването им къщата започна да наподобява някаква композиция от нахвърляни хаотично правоъгълници, всеки притискан от безкрайни стъклени, простиращи се до тавана, плоскости, прозорци, които придаваха на всеки ъгъл замайваща гледка на търкалящи се на всички страни хълмове. В северна и западна посока дърветата достигаха до покрития с чакъл път, а останалите се оттегляха до подножието на планината в нащърбена ивица от листа и клони. Тайг явно се наслаждаваше на уединеността си в планинското си убежище, почти недостъпно за неканени гости.

Роувърът пое по тясна алея, която граничеше с безукорна градина от подстригана трева, очевидна следа от ред сред иначе дивото обкръжение. Дори и тук хората на Айзенрайх изпитваха необходимост да демонстрират контрола си.

Автомобилът спря на най-високата точка; входната врата беше само на няколко крачки от пътя. Джордж се плъзна от седалката, заобиколи автомобила и протегна ръка на Сара да слезе. Час и четвърт, доставка врата до врата. Изглеждаше дори още по-отдалечено. Той я остави в подножието на стъпалата и се върна на кормилото, за да вкара колата в някакъв невидим гараж. Останала сама, Сара се наслади на гледката за един кратък момент, преди да поеме по първото стъпало надолу. В това време вратата се отвори и на прага й застана Седжуик.

— А, госпожице Трент — каза той, отваряйки широко вратата. — Наслаждавате се на планинския въздух. Често това е първото нещо, което правя и аз при завръщането си.

— Тук е красиво — отвърна тя, като мина през вратата и покрай него, озовавайки се в открито фоайе, хлътнала всекидневна точно зад него. Студеният нощен въздух беше заместен от мириса на горяща борина. В центъра на стаята се издигаше камина, наподобяваща преобърната фуния, чак до извисяващия се катедрален таван на шест метра над главите им. От дясната им страна, обрамчен на изпъстрения със звезди прозорец, стоеше Антон Вотапек с вдигната към нея чаша.

— Добър вечер, госпожице Трент.

Преди да успее да отговори, втори мъж, доста по-едър, с широка гръд и дебели пръсти, се появи иззад голямото пиано от лявата й страна.

— Страхувам се, че не сме представени. — Той пристъпи в центъра на стаята и се усмихна. — Казвам се Джонас Тайг и съм чувал доста неща за вас.

— Какви ми ги дрънкаш, имбецил такъв! — Гласът изпращя, но не смущенията по трансатлантическия кабел бяха причината за това. На другия край на връзката гневът заплашваше да изригне всеки момент. Плешивият великан побърза да отдръпне слушалката, преди да е експлодирала в ухото му. — Какво ти беше наредено, Паоло? Да ги убиеш и двамата? Не! Ти беше изрично предупреден да не го правиш.

— Ерик също загина. Сигурно не са му оставили никакъв шанс…

— Оставили шанс? Опитваш се да ме убедиш, че един сто и петдесет килограмов мъж е бил принуден да ги убие и двамата? Що за величайша глупост е това? — По линията се разнесе звук от задавена кашлица, преди тирадата да продължи: — А ръкописът, бележките?

— Ръкописът ли?

— Книгите, книгите! Ти изобщо в час ли си, Паоло?

— О, ръкописът, книгите, да. — Мъжът бързо заговори, опитвайки се да отбие атаката. — Трябва да са паднали от влака заедно с тях. Докато стигна до колата, нямаше и следа от тях.

— Докато стигнеш до… — Нов спазъм от кашлица се разнесе в слушалката. — Вие не сте били заедно?

— Аз… ние… не, срещнахме се в центъра…

— Достатъчно. — Умореният глас успя да се овладее. — Ти трябваше да пазиш Джаспърс, а сега… — В гласа на стареца се промъкна неподправена мъка. — Ти ме разочарова извънредно. — Линията замлъкна за няколко секунди, докато умореният старец събере сили да обмисли следващия ход. — Трябват ми тези бележки, Паоло. Трябва да знам до какво се е добрал. Сега ще трябва да… — Старецът рязко спря. — Слизай от влака и се връщай във Волфенбютел. Увери се, че там всичко е почистено както трябва.

— Ами Ерик? А другият мъж? Джаспърс?

— Слизай от влака и прави каквото ти казвам! — Отровата се завърна в гласа на стареца. — Ще изпратя някого да почисти кочината след теб.

И затвори телефона. Паоло Вестути рухна на седалката. Никога до този момент не беше чувал стареца да изпада в такъв гняв, нито да кашля толкова раздиращо. Но той щеше да изпълни онова, което му беше наредено. Както винаги го бе правил. Цяла седмица да го следи и накрая да го изтърве. Вестути затвори очи. Пред него отново изплува картината на двамата мъже, падащи от платформата: огромната фигура на Ерик разкъсва верижния парапет и Джаспърс, вкопчен в огромния му врат. Жестоката картина не искаше да напусне съзнанието му, нито спомена за безсилието му, докато отвори вратата, и после как напразно се взира надвесен в мрака, с бесния вятър, принуждаващ го да потърси безопасността на вагона.

Той щеше да бъде накаран да изкупи греха си. Беше сигурен в това.

Сара се втренчи в изненадания поглед на Вотапек; очите й все пак останаха под контрол. Тя се обърна към най-малко познатия й член на триото.