двор в деня на взлома, като единият мъж бил с брада. Това ми се струва доста странна подробност.
Ксандър понечи да отговори, но спря.
— От колко време носите тази брада, докторе? — попита Ганц.
Ксандър посрещна погледа му; очите на стареца бяха изстинали, нямаше и следа от топлината отпреди минута. Той бе забравил четината върху лицето си няколко дни; Ксандър смутен свали ръка от лицето си.
— Това е нова придобивка — намеси се Ферик, който до този момент си бе стоял кротко върху стола.
— Аха, значи трябва да взема на доверие думата на мъжа с пистолета? — Ганц се върна до стола си, без обаче да сяда в него. — Може би сега вече ще разберете защо съм с револвер? Получавам Айзенрайх — като имате предвид, че само втората половина — и само ден по-късно, един мъж, на когото съм писал за находката си — защото той е един от малцината, способни истински да я оценят — бива отрит мъртъв. Но той не е убит в
Ксандър заговори, преди Ферик да го прекъсне:
— Защото съществуват едни много могъщи хора, които се опитват да приложат теорията на практика.
Очите на Ганц останаха приковани върху Ксандър. Един дълъг момент той остана неподвижен; строгото изражение върху лицето му бавно се стопи, синевата в очите му стана неутрална и взорът му бавно се сведе върху бюрото. Ганц проговори след около минута, вече с овладян глас.
— Това е далеч по-страшно от онова, от което се страхувах. — Той погледна Ксандър. — Опитвате се или успявате? — Когато младият учен не му отговори, Ганц насочи погледа си към Ферик. — Това, разбира се, обяснява причината за вашето присъствие тук. Без съмнение, вие бихте ме убили заради тази книга. — Ферик не каза нищо. — Разбирам. Някои хора трябва да бъдат спрени, без значение на жертвите. Вярвам, че ще се съгласите, докторе. — Ксандър остана мълчалив, докато Ганц отваряше едно чекмедже, където пъхна револвера. — Преди петдесет години малцина бяха онези, осмелили се да направят такава саможертва. Не мислете приятеля си за безмилостен, след като приема това бреме с такава лесна решимост. Мога да ви уверя, че онзи, който държи ръкописа, ще действа със същото равнодушие към човешките съдби.
— Те вече действат — отвърна Ксандър.
Ганц затвори чекмеджето.
— Разбирам.
— Да — отвърна Ксандър.
— Което означава, че има още едно копие на ръкописа.
— Още две — поправи го Ксандър. — Едно на немски, друго на латински. Мъжете, които споменах преди малко, държат и двете.
— И те, без съмнение, дават мило и драго да се докопат и до третото.
— Това е нещо, което продължава да ме тревожи — обади се Ферик, пъхвайки пистолета в джоба си. — Защо ще ги е грижа за
— Отговорите се съдържат в собствения ви въпрос, хер Ферик. — Лицето на Ганц беше споходено от първата пестелива усмивка. — Най-вероятно в ръкописа се съдържа нещо, което дава подробностите, които вие търсите. В противен случай, както казвате, не би имало логика да проявяват такъв интерес към двама ви, нито към нашия скъп приятел Пескаторе, не е ли така? — Ганц се размърда на креслото си, погледна за миг Ксандър, после отвори едно тънко чекмедже в долната част на бюрото си. Той извади малка книга, чиито цвят и подвързия бяха трудно различими под приглушената светлина.
Ксандър скочи от стола си и сграбчи книгата от ръката на колекционера, като моментално я разлисти. Сърцето му за миг загуби пулс при надписа върху първата страница с дебелия готически шрифт на немски език. За момент той само я съзерцаваше безмълвно.
— Прочетете името на автора — посъветва го Ганц. — Ще останете изненадани.
Обаждането бе дошло час по-рано от Ню Орлиънс, но не бе изяснило нищо. Си Ен Ен предаваха от шест часа картини на пораженията. Старецът не се бе отместил от телевизора, едновременно и омагьосан, и възбуден от прелитащите картини на екрана.
И въпреки всичко той се бе оказал поучителен. Бърнард Шоу интервюираше чрез спътник търговци на зърно от Чили и Аржентина — двама мъже, които неохотно коментираха въздействието от последното бедствие.
— Както го разбирам — продължаваше Шоу, — близо около една-трета от цялата входяща и изходяща търговия на Южна Америка се осъществява чрез Ню Орлиънс. — Двамата мъже кимнаха. — И сега, след като пристанището е недостъпно за търговски товари в продължение на най-малко десет дни — според най-приблизителни преценки — това повдига някои доста интересни въпроси, господа. Ако ги обединим с последния срив на зърнената борса…
Старецът слушаше с половин ухо, като се чудеше каква ли ще бъде реакцията, ако голям брой железопътни и сухопътни артерии на Средния запад се сгромолясат само няколко часа сред разрушението на пристанището. Какви ли въпроси щеше да предизвика това? Каква икономическа паника щеше да избухне