по-достолепен профил. Ксандър обаче си спомни, че истинските книги се намираха в Цойгхаус, където бе прекарал по-голямата част от онова лято преди шест години.
Именно там, в Лезунгцимер, в залата с редките книги на третия етаж, той се бе запознал за първи път с Ганц — висок, ъгловат мъж, с кожа, която едва стигаше да покрие безкрайните му ръце и крака. Ксандър никога не забрави онзи пръв поглед, чифт леденостудени сини очи, които се взираха над рамото му, докато той бе прелиствал един ръкопис, усмивката, пропълзяла по лицето на по-възрастния мъж, докато бе примамвал Ксандър към малката закусвалня на по-долния етаж, като през цялото време бе описвал отдавна починалия си колега, който последен реставрирал книгата, нуждаеща се отново от ремонт. Ксандър го бе слушал в продължение на часове, с по няколко чашки силно кафе в ръце, докато Ганц бе споделял с прекалени подробности някои от по-извънредните открития през продължителната си кариера. Оживлението, отеквало в гласа на мъжа, бе напомнило на Ксандър за някой, който познаваше прекалено добре. Това беше едно съвършено попадение още от самото начало.
След това двамата бяха продължили да се срещат най-вече вечер, с никаква друга причина освен да добавят по една необходима мазка към своите доста богати биографии, по някоя бира или паста, а веднъж, по прищявка, и един дълъг уикенд в Берлин — първото посещение на Ганц след войната. Подобно на много хора, той бе стоял надалеч, нежелаещ да коригира спомена си за глада от детските години. Цяла седмица Ксандър го бе ръчкал с довода, че градът отново е цял, и накрая съпротивата на Ганц бе сломена. Бяха прекарали три славни дни в Берлин. Подаръкът на едно старо издание на „Принца“ на Макиавели беше неговият начин да му благодари.
Двамата бяха продължили дружбата си след завръщането си във Волфенбютел; само веднъж темата на разговора се бе отдалечила от книгите. По някакъв повод Ксандър бе поканил Ганц в стаята си в пансиона „Хайнрих Тюбинг“, където собственикът бе приготвил кралско угощение за изключително високите си гости.
— Двама такива учени мъже — бе казал Тюбинг — са голяма почит за дома ми.
И сега, шест години по-късно, хер Тюбинг отново се показа изключителен хотелиер. След като бе разпознал гласа на Ксандър, дори и при тази ужасна връзка от Гьотинген, хотелиерът направо се бе разтопил.
С чанти в ръце те се насочиха към красив мост. Минаха покрай редица от магазини с изгасени светлини. Завиха надясно и навлязоха в Юргенщрасе, където се намираше пансионът на Хайнрих Тюбинг — два етажа, с може би десетина стаи за гости на втория етаж, стая за закуска и всекидневна на първия етаж — всички забулени в здрач. Ксандър погледна Часовника си. Единайсет без десет, малко късно по стандартите на Волфенбютел, но хер Тюбинг бе настоял да посрещне лично гостите си. Спазвайки обещанието си, на втория етаж светна лампа точно преди Ксандър да почука. Секунди по-късно входната врата се отвори, откривайки високата фигура на хер Тюбинг. Той беше по халат и чехли, а очите му се мъчеха да се адаптират в тъмнината.
— Задържахме ви будни — извини се Ксандър. — Нямахме представа, че влакът ще закъснее толкова.
Възрастният мъж поклати енергично глава.
— Ами, тези влакове са си винаги същите. Viertel vor elf6 Промпт. Държа лампите изгасени заради икономии с тока. Моля. — Той посочи на гостите си към фоайето. — Дал съм ви предишната ви стая. Беше я заела млада жена от Бремен, но се оказа достатъчно мила да се изнесе в друга стая.
— Не е имало нужда…
— За доктор професора
Ксандър се усмихна и последва домакина си по тесните стъпала. Ферик ги следваше по петите. Той бе забравил колко стриктно спазваха германците разликите в академичната йерархия. Доктор-професорът, като най-главен сред главните, а тя само един приватдоцент. Доколкото на Ксандър му беше известно, жената беше петдесетгодишна, далеч по-изтъкната от него и по всяка вероятност сама бе настояла да се изнесе. Това беше култура, която той никога нямаше да проумее. На горната площадка завиха наляво и стигнаха до ъгловата стая. Хер Тюбинг отключи вратата и подаде ключа на Ксандър. После бръкна в джоба си за резервния ключ за Ферик, като се поколеба, преди да му го подаде.
— Да, изрече бързо Ксандър, — това е…
— Синьор Каприни. — Ферик си закачи усмивката от бюрото за автомобили под наем, с леко наклонена глава, извита леко надясно, докато протягаше ръката си. Твърдият немски изговор чудодейно бе изчезнал от гърлото му. — Помагам на доктор Джаспърс в изследвания за вашите великолепни библиотеки. Надявам се това да е удобство. — Той направи пауза. — A, Entschuldigung7. Неудобство.
Германецът рязко кимна и пусна ключа в ръката на Ферик.
— Никога няма неудобство, когато става въпрос за доктор-професора. Вярвам, че ще останете доволни от стаята.
— Belissima8 — отвърна Ферик и прекрачи прага. Излезе след секунди, за да внесе багажа и на Ксандър. Тюбинг отново се поклони, обяви, че закуската е точно в седем и половина, и тръгна към спалнята си с гръб, изпънат като струна, докато изчезне зад ъгъла. Ксандър се усмихна и прекрачи прага.
Стаята беше точно както си я спомняше. Същите сини хавлии, същото дебело бяло одеяло и възглавници на всяко легло, дори и същата марка сапун в умивалника. Ксандър си спомни, че по онова време бе преместил малкото бюро до прозореца — той обичаше естествената светлина, — като го бе върнал на обичайното му място, преди да напусне. За негова изненада, бюрото отново се намираше до прозореца, още едно свидетелство за вниманието на Тюбинг. Междувременно Ферик бе приседнал на перваза, като се взираше през една цепнатина на завесата към малкия двор с няколко храсти и наченки на дървета. Сиянието на една улична лампа осветяваше посипания с чакъл край на задънена улица, където бяха паркирани две коли. Ферик пусна завесата на мястото й; тънката материя не беше преграда за светлината отвън.
— Ако си спомням правилно, тук осветлението гасне в три часа — каза Ксандър.
Ферик кимна и помести чантата си върху едното от двете легла. Като се изключеше минималната размяна на няколко реплики с Тюбинг, той не бе проронил буквално и дума след прехвърлянето им в Гьотинген, с поглед по-загрижен от всякога. Той се бе видял принуден да подхвърли няколко коментара за слабата точност на германските железници, но бе дал далеч по-малко обяснения относно някои от директивите си: Ксандър да направи резервация в пансиона, да спомене точния им час на пристигане, да спомене думата „колега“, който ще го съпровожда, и да не пита хер Тюбинг дали скоро не е имало някакви разпитвания за младия доктор-професор. Ако хората на Айзенрайх се бяха добрали до Волфенбютел — вероятност, която с всяка изминала минута изглеждаше все по-мъглява, — първата им спирка несъмнено щеше да бъде неговата стара квартира на Юргенщрасе, номер дванайсет. Или може би втората. Ганц живееше само на пет минути път от централния пазар. Те можеха лесно да преровят материалите на Ганц, да намерят ръкописа и просто да изчакат на гарата, за да си спестят няколко проблема. Фактът, че двамата с Ферик бяха пристигнали без произшествия, само слабо успокояваше Ксандър.
Той се просна върху леглото и загледа партньора си, който изваждаше чифт тъмни панталони, пуловер и черна шапка от чантата си. Ксандър намести възглавницата си.
— Трябва да ви кажа, че донякъде се чувствам успокоен, като гледам как безпрепятствено се добрахме до града.
— Недейте — отвърна Ферик. — Айзенрайх не би предприел нищо до този момент по простата причина, че ние направихме идването си тук достояние на всеки, който би се заинтересувал. — Той грижливо подреди обувките си до таблата на леглото. — Те са неизвестната величина тук, не вие. Те трябва да проявяват внимание. — Той извади втори чифт панталони, пуловер с висока яка и още една шапка от сака си и ги подхвърли към Ксандър. — Облечете ги. — Ферик се изправи и премести портфейла и паспортите в
