Теория на хаоса

— Вие сте видели ръкописа! — Той вече дори и не правеше усилия да крие изненадата си.

— Малки откъси. Достатъчно обаче да запалят интереса у мен. Нали не забравяте, че хаосът е моята специалност. — Реакцията, макар и слаба, последва в очите му. — Да не споменаваме, че той знаеше много за мен.

Вотапек кимна, сложи чашата си върху масичката и се върна до стената.

— Първите срещи бяха случайни, невинни…

— Добре — каза той, извръщайки се към нея. — Нека приемем, че всичко, което ми разказвате за себе си, е вярно. Все още не сте ми казали какво са ви изпратили да свършите.

— Потвърждение.

— Каквото и да означава това. — Той не правеше усилие да скрие наранената си същност. — Значи вие сте очаквали тази среща. Вие сте имали планове по отношение на нея.

— С толкова много думи, да.

Той кимна с отправени към хоризонта очи.

— Какво точно се случи във Флоренция и Ню Йорк? — попита той след близо половин минута.

— Първо, както вече ви казах, това беше някакъв вид предупреждение. Второ… второто е доста по- сложно.

— Обяснете.

Тя беше наясно, че така или иначе той щеше да разбере.

— Да сте чували за професор Александър Джаспърс? — Вотапек поклати глава. — Той беше във Флоренция да търси ръкописа.

— Ръкописът беше във Флоренция?

— Не оригиналът. Германският превод. Беше открит.

— Германският превод?

— Предполагах, че това ви е известно.

— И какво се случи с… този Джаспърс? — продължи с въпросите си той, пропускайки убождането покрай ушите си.

Фактите се сляха с инстинктите.

— Пристигнаха двама мъже, които много ясно дадоха да се разбере, че те не искат ръкописа да попада у Джаспърс.

— Не виждам къде е проблемът.

— Аз бях изпратена да наблюдавам Джаспърс и нямах и най-малката представа кои са те.

Вотапек придоби объркан вид.

— Вие ми казвате, че тези двамата…

— Се пръкнаха отникъде. Нямахме никаква представа кой може да ги е изпратил.

Вотапек си взе поредната малка почивка.

— Вие сте сигурна, че това има връзка с ръкописа?

— Без съмнение. Ден и половина по-късно мъж на име Бруно Ферик се свърза с Джаспърс, след което двамата изчезнаха.

— И вие твърдите, че нямате никаква представа кои са били тези двама мъже.

— Абсолютно никаква.

Нова почивка.

— Този Ферик… каква връзка има той?

— Бруно Ферик беше лейтенант от източногерманските тайни служби „Щази“ — изключително добре обучен професионален убиец с връзки в няколко политически групи в Европа и Средния Изток. След рухването на Съветите той предложи услугите си на нас.

— Вие сте сигурна, че това е същият Ферик, който се е свързал с Джаспърс?

— Познавам този човек. — Сега беше неин ред да вземе почивка. — Аз бях тази, която го измъкна от Източна Германия през 1989 година.

Челюстта на Вотапек отново се стегна.

— Въпросът остава — защо трябва всичко това да ме интересува?

— Защото е повече от ясно, че някой прави всичко възможно да не си свърша работата.

— Вашата работа, госпожице Трент, остава неясна до известна степен.

— Наистина ли, господин Вотапек?

Мигновеното изражение на удивление върху лицето му беше сменено с леден поглед.

— И вие решихте, че този човек съм аз?

— Възможно е да сте и вие.

— Моля ви, госпожице Трент. Да не би да намеквате, че някой вътре в…

— Не намеквам нищо. — Тя потърси ефект с паузата си. — Според мен е очевидно, че някой или някаква група от хора си изработва свои собствени правила на играта.

— Обяснете.

Сара заговори съсредоточено, като претегляше внимателно всяка дума.

— Първият опит. Може би някой става прекалено нетърпелив. Може би някой иска да ускори процеса. — Тя остави думите да попият в съзнанието му, преди да продължи: — Или може би това е било намерението още преди старта. Това е едно от нещата, което бях изпратена да проверя.

— Един момент — изрече Вотапек с втренчени в нея очи. — Вие твърдите, че някой като Джонас или Лорънс…

— Тези имена ги казвате вие, не аз.

— … се опитва да избърза, без да спазва графика? — Той поклати глава; идеята вече бе започнала да се избистря в главата му. — Това е изключено, като се има предвид нуждата от координация. Налудничаво. Аз познавам тези мъже, госпожице Трент.

— Два пъти, господин Вотапек. Два пъти някой се опита да ме спре. В Ню Йорк и във Флоренция. Явно съм се превърнала в спънка на нечий път. Фактът, че съм тук, трябва да ви говори, че аз не съм единственият загрижен за това човек. — Тя отново направи пауза. — Затова съм и тук, за да потърся потвърждение.

Вотапек остана мълчалив, седнал върху ниската стена. Той се загледа в разпенената вода на десетина метра по-надолу.

— Познавам тези мъже, госпожице Трент.

Сара видя, че той започва да губи фокус; разбра, че разговорът бе приключил, семената — посяти, и Вотапек бе захапал примамката.

— Надявам се, че ги познавате. — Тя се изправи. — Което, доколкото ми е ясно, ни оставя много малко пространство за дискусия. Аз, разбира се, ще предам тази информация.

Той не си направи труда да отговори. Чайката размаха криле в забързано движение, като почти мигновено изчезна под ръба на скалата.

— Вие, разбира се, ще ме държите в течение на своя… анализ.

Молбата му я свари съвсем неподготвена. Това беше признание за загрижеността му, проблясък на подозрение към партньорите му.

— Не знам дали ще имаме възможност отново да влезем във връзка. — Сара оправи гънките по роклята си и посегна към чантата си. — Тази среща трябва да остане абсолютно поверителна. Никакви външни потвърждения. — Тя се усмихна. — Точно това ми и казаха. Той каза, че вие ще разберете.

— Разбира се — кимна Вотапек. Той се изправи. — Пилотът ми ще ви откара обратно. — Сара тръгна по покритата с чакъл алея.

— Госпожице Трент — повика я Вотапек. Тя спря и се обърна. — Вие все още оставате загадка за мен.

Сара го погледна в очите.

— Както и би трябвало да е, господин Вотапек. Както и би трябвало да е.

— Двамата с приятеля ми си взехме няколко дни отпуск, за да се отбием до едно семейство, а после ще