Теория на хаоса

представа и за Лондон, докато не прочетох записките на Карло. А аз ги открих едва във Флоренция. А за колекцията на Данцхофер нищо не мога…

— Добре — прекъсна го Ферик, който виждаше увеличаващата се загриженост у партньора си. — Тогава оставяме на мира Милано.

— А до срещата ми с вас аз пътувах с моя си паспорт. Не е голяма философия да проследят човек.

— Правилно. Но защо се появиха в библиотеката? Това определено не го пише в паспорта ви. Защо не се появиха в Британския музей, Кеймбридж или което и да е друго място? Защо точно в Лондон и защо точно в онази библиотека?

— Ами… едва ли е било толкова трудно да се открие, че съм свършил основната част от работата си в библиотеката преди четири години.

— Но къде е логиката във всичко това? — Ферик отново поклати глава и атакува купчината кетчуп. — Чиста случайност. Фактът, че преди четири години сте работили в библиотеката, няма никаква връзка с ръкописа сега.

— Не е ли било възможно да поставят някой да чака около Института?

— С каква цел? А дори и да е било така, вие самият казахте, че плешивият мъж бил страшно изненадан, когато за малко не сте се блъснали в него. Нали така?

Ксандър се замисли.

— Той изглеждаше… шокиран. Но може и да греша, не съм сигурен. Аз бягах от вас; току-що бях открил ръкописа…

— Всичко това е вярно. Но променя ли това с нещо изражението върху лицето на мъжа?

Ксандър бавно поклати глава.

— Не. Той наистина беше изненадан.

— Точно така. И от описанието, дадено ми от госпожица Трент, аз го забелязах още преди сблъсъка ви с него. Става явно, че той е бил там заради ръкописа, а не заради вас. — Ферик кимна и отчупи къс хляб. — Не. Трябва да има още нещо или някой, който е бил наясно къде може да се намира ръкописът. Някой, с достъп до бележките на Пескаторе и с възможност да изпрати нашия плешив приятел в Лондон, без значение на вашето присъствие там — минало или настояще.

— Още някой ли? — Ксандър беше в пълно недоумение. — Само двама души знаехме за онези бележки — аз и Сара.

— И… — Ферик направи пауза с очи, втренчени върху Ксандър, — човекът, на когото сте изпратили копието в Ню Йорк.

Нещо сякаш стисна в менгеме врата на Ксандър.

— Това е различно — запротестира той, спомняйки си колко време му бе отнело да убеди Сара, че трябва да изпрати копие от бележките на госпожа Хубер. — Копието замина за Ню Йорк в деня, в който излетях за Лондон. Няма никакъв начин то да е стигнало на следващия ден. А дори и да е стигнало, мога да ви уверя, че въпросната личност е напълно доверен човек.

— Сигурен ли сте в това?

— Да. — В гласа на Ксандър се бе появила стържеща нотка. — Абсолютно.

— Оставете на мен да решавам кое…

— Казах не.

Чифт очи, които Ферик не беше виждал до този момент, се забиха в неговите над масата без всякаква топлина, без никакво съмнение, без дори и следа от несигурността, която човек би очаквал от един учен. Само вътрешно убеждение, примесено със следа от гняв. Ферик трябваше да признае пред себе си, че новият му партньор имаше данни.

— Питам само, защото това е вероятност, която не бива да се отхвърля.

— А аз ви отговарям, защото знам, че не е. Ферик кимна, доволен от отговора.

— Добре. — Той отпи от виното. — Значи остава само една възможност. Пескаторе.

— Какво? — Предположението беше повече от налудничаво. — Карло?

Ферик извади плик от джоба си и го постави върху масата.

— Има четирима души, които са имали достъп до бележките. Вашата приятелка в Ню Йорк, която, както вие казахте, не би могла да ги получи навреме, за да ги размаха на някое събрание в института, вие и госпожица Трент, които сте извън всякакво подозрение. И остава само Пескаторе.

— Но това е невъзможно. Карло е…

Ферик му плъзна плика по масата.

— Намерих го у нашия плешив приятел в института. Очевидно професорът не е бил толкова потаен, както си мислите. Това е бележка, която дава с подробности местонахождението на колекцията на Данцхофер. Без съмнение почеркът ви е познат, нали? Както и подписът.

Ксандър се загледа в ръкописния текст. Пескаторе. Не можеше да откъсне очите си от страницата; нямаше съмнение — беше почеркът на Карло.

— Остава ни само да се надяваме синьор Пескаторе да не е толкова запознат с адреса на вашия приятел Ганц.

Ню Орлиънс, 4 март, 15,31 ч.

Краката му горяха, а имаше и чувството, че ръцете му всеки момент ще се отскубнат от раменете. Няколко пъти през изминалите четири часа се бе отпускал във водата, оставайки се на течението да го носи дотогава, докато му позволеше запасът от въздух в дробовете — малки мигове на отдих, — преди да се добере до пристана. Само веднъж и бе позволил да се отдалечи прекалено, когато внезапното осъзнаване, че губи съзнание, го бе накарало да размаха диво ръце и крака. При тези резки движения за малко да загуби радиодетонатора от кръста си. Неуспехът му да закачи четири от експлозивите беше достатъчно лошо нещо. Изгубването на детонатора обаче щеше да сложи кръст на цялата му работа.

Беше готов да изплава още преди половин час, но пристигането на един малък танкер и последвалото разтоварване бяха направили бягството невъзможно. След като шумът и на последните камиони отзвуча към далечния край на пристанището, войникът на Айзенрайх бавно се отдалечи от убежището си и се прилепи към края на пристана. Заплува към Мисисипи. Добра се до края на бетонната стена, гмурна се дълбоко, като използва плавниците си, за да се отдалечи колкото е възможно повече от светлината над главата си. Минута по-късно той изплува на повърхността на стотина метра от пристана.

Вълнението беше много силно.

Той се люшка в продължение на половин минута, в опит да събере сили за повторно гмуркане, когато дочу шум на двигател на не повече от двадесетина метра. Обичайната обиколка на крайбрежния патрул. Съдбата определено не беше благосклонна към него.

Той се гмурна. Краката и ръцете му бясно заработиха срещу течението; пристанът отново оставаше последният му шанс. Но силите му вече го напускаха, крайниците му сякаш бяха налети с олово. Той се отпусна и водата го изнесе на повърхността. Слънцето немилостиво заби лъчите си в очите му.

Той знаеше какво биха очаквали да извадят от водата: уплашен и благодарен за спасението си гмуркач. Аквалангът и детонаторът обаче бързо щяха да променят представата. И щяха да повдигнат въпроси, въпроси, на които той не можеше да си позволи да отговори.

Винаги трябва да има място за саможертва.

Думите пробягаха през главата му, докато бавно се отпускаше във водата. Издърпа детонатора от пояса си и въведе кода.

Не изпита нищо, когато водата около него изригна в пламъци.

Куп звезди намигваха през облачното покривало. Пулсиращи проблясъци от светлина блещукаха сред хълмистата равнина на германската провинция. Звуците от късен гуляй се разливаха по улицата, когато Ксандър и Ферик потеглиха с уморена походка. Шлосплатц, едновремешната обител на Волфенбютел, се врязваше в мъглата точно пред тях и караше не по-малко известната Цойгхаус да изглежда джудже. Цойгхаус беше триетажен блок от камък и дърво, който хвърляше зловеща сянка и изглеждаше съвсем неподходящ за една от най-големите библиотеки в Европа. Неговият съперник, по-елегантната Херцог- Август Библиотек, стърчеше от другата страна на тесния, покрит с паваж, площад, като предлагаше далеч