отскочим на юг и до Цугшпитце. Може да се покатерим малко. — Немският на Ферик не показваше и следа от обичайния акцент; вместо него присъстваше по-гърления му вариант на австрийския хохдойч.
Служителят продължаваше да разглежда паспортите им.
— Били сте в Англия по…
— Бизнес. — Ферик продължаваше да стърчи над високото бюро в непринудената поза на забързан пътешественик.
— Да — отвърна служителят, прелиствайки износените паспорти, като само веднъж свери лицата им със снимките. — И се завръщате в Австрия след…
— Седмица. Най-много десет дни.
Последва бързото тракане на печатите и двамата пътника продължиха пътя си. Ксандър бе идвал във Франкфурт само два пъти и бе забравил внушителното разположение на самостоятелния монолит. Той продължи да гледа към арковидното кубе, докато вървяха към централния ескалатор. Покрай стените бяха подредени офисите за даване на коли под наем, всеки изпълнен с помпозно облечен служител; дразнещите жълти, сини и червени реклами на международната конкуренция привличаха вниманието на новопристигналите пътници. Ферик се придвижи до една от по-невзрачните фирми и стовари куфара си върху плота.
— Кола, моля. — Немският на Ферик сега се бе изпълнил със северноиталиански акцент. Ксандър не можеше да отдели погледа си от него, от стойката му, от извитата му на една страна глава, от лекотата, с която държеше ръцете си, и която нямаше нищо общо с нервния австриец само допреди минута. Ферик пъхна ръка в джоба си и извади смачкана кутия цигари, пълна до половината; от Милано. Ксандър се усмихна на тази точност, както и на простия жест, с който дребничкият мъж захапа цигарата, само за да бъде смъмрен след секунда от фирмения агент, който му посочи табелката „Пушенето забранено“ върху близката стена.
— А, да. — Последва равнодушно повдигане на раменете и цигарата остана между пръстите му незапалена. Като се усмихна на Ксандър, той продължи на безупречен италиански: — Какво да направи човек. — С авторитетна усмивка. — Испанците поне те оставят да си изпушиш половин кутия цигари на спокойствие, докато те прекарат през компютъра. — Той се обърна към агента, като добави на маниерен немски: — Току-що пристигаме от Испания, а там пушенето не е забранено.
Германецът продължаваше да гледа внимателно екрана.
— Тук не е Испания, сър. — Ферик кимна дружелюбно. — Паспортите ви, моля.
Без да мигне, Ферик погледна Ксандър и му кимна да даде документите на служителя. Ксандър остана като застинал; Ферик в жест на извинение премести цигарата в устата си и забърка в джоба си. След секунда или две той измъкна два нови паспорта с кратък смях и ги подаде на служителя с думите: Ами, че те били у мен!
Ксандър продължи да гледа представлението. Равнодушният към италианското бърборене германец продължи да трака клавишите. След минута постави плик и връзка ключове върху плота. Кимайки и повдигайки рамене, Ферик надраска някакви нечетливи инициали във всички необходими квадратчета.
— Sind wir fertig?5 — Удълженото „р“ и поглъщането на последното „г“ предизвикаха болезнена усмивка на лицето на служителя.
— Да, всичко е готово.
Ферик дръпна куфара си от плота, пъхна документите в джоба си и кимна отново на агента.
— А сега, да потърсим нещо за хапване.
Той пъхна ръка под мишницата на Ксандър и го поведе към подземния лабиринт. Пет минути по-късно те стояха пред един италиански ресторант с надпис, изгубен сред силно стилизираните букви, наподобяващи седемте хълма на Рим.
— Винаги гледам да хапна тук, когато имам някоя свободна секунда. Приготвят отлично маникоти. Няма да намериш друго място, където да готвят така добре извън Рим. — Старият Ферик се бе завърнал с характерния си прецизен английски, донякъде смекчен от една изненадваща останка от радушното му италианско второ Аз. Той прекрачи с бодра стъпка през стъклената врата и влезе в празната зала. След като огледа три напълно приемливи маси, той си избра четвърта покрай дългата стена, като захвърли чантата си на пода със сядането. Ксандър се присъедини към него, докато през това време управителят на салона поставяше на масата менюто, преди да се върне на мястото си до вратата. Високите до тавана огледала придаваха на слабия му приятел солидна закръгленост, като добре разположените лампи и свещници допълваха илюзията. Ферик се гледаше в огледалата как къса хляба на хиляди късчета.
— Изпълнението си го биваше. — Ксандър положи лакти върху масата; не чувстваше особено добре гърба си върху изправената облегалка на стола.
— Вие също не бяхте зле. — Изражението на Ферик излъчваше неприкрито самодоволство от собствената си храброст. — Един недисциплиниран италианец. Всяка седмица се сблъсква с прекалено много италианци, за да запомни двама от тях.
— Но вие изпитвахте удоволствие.
— Естествено. Затова и мога да бъда толкова убедителен. — Пристигна сервитьорът, взе поръчката за две маникоти и бутилка домашно червено вино и изчезна почти така мигновено, както се бе и появил. — А най-голямо наслаждение изпитах от изражението върху лицето ви докторе, когато ви поисках паспортите.
Сервитьорът се върна с една гарафа. Ферик запази нехарактерното си оживление с повдигнати вежди в очакване германски сервитьор да му сервира италианско вино. Двамата с Ксандър бяха приятно изненадани от богатия букет, който остана по небцата им.
— Впечатляващо — кимна Ксандър. — Отличен вкус.
— Да. Така е.
— „По средата на лова намираме местенце да заредим с гориво — добра хапка, чудно вино“ — цитира ученият. — Урок — пред какво сме изправени?
— Ако така гледате на нещата, така е. Всичко това може да ни е от голяма полза. — Ферик отпи дълга глътка от виното. — Все пак, специално в този момент, нещата са далеч по-прости. Имаме на разположение двайсет и шест минути, преди да потеглим, а аз съм гладен. Тук приготвят храната за рекордно време.
Точността в отговора беше в повече дори и по стандартите на Ферик.
— Двайсет и шест ли? — попита Ксандър. — Че какво значение има това време?
— Влакът за Гьотинген тръгва в седем и двайсет и седем. — Храната пристигна. Ферик започна бързо да залива парчетата сирене с почти скритите туби кетчуп. Спря, когато зърна изражението на Ксандър. — Вие не мислихте, че ние наистина ще използваме колата, нали? Това е най-лесната за проследяване част. — Ксандър не отговори и Ферик продължи: — Ако те не са били чак толкова умни, тогава ние просто сме загубили петнадесетина минути. От друга страна, ако те се окажат по-умни, отколкото предполагам, те ще открият кой е наел фиатчето. Те ви откриха в библиотеката в Лондон; защо и тук да нямат същия късмет? — Ферик заби със замах вилицата в маникотито и продължи да говори с пълна уста: — Което ни изправя пред един въпрос, който не спира да ме тревожи от сутринта. — Ферик изтри соса от брадичката си. — Как са разбрали къде отивате?
Въпросът свари Ксандър съвсем неподготвен. Въпросът как го бе открил Айзенрайх в Лондон, изглеждаше само малко по-маловажен от факта, че бяха успели да го открият. И ръкописът.
— Нямам представа. Предполагам…
— Има само две възможности. Или Айзенрайх разполага с големи ресурси, с които да проследява всеки, който пожелае — което е малко вероятно, като се има предвид очевидната им неспособност да ви държат под око, или… — Той посегна към чашата си — … вие не сте били толкова внимателен, колкото си мислите, че сте били. — Той вдигна поглед, за да види реакцията на Ксандър.
Младият учен седеше неподвижен с паста, застинала върху вилицата между чинията и устата му. Без да е сигурен дали току-що е бил обвинен в глупост, или в нещо още по-лошо, Ксандър не можеше да намери думи.
Ферик реши да му спести по-нататъшното унижение.
— Не мисля, че сте си давали сметка как е било възможно да се случи това, но не е зле да се замислите над дните си след Флоренция. Може би Милано.
— Милано? — Спомените от последната седмица запрепускаха в съзнанието на Ксандър. — Нямах
