Темпстън — изследвали сте степента на лоялността ми, дълбочината на
— Алисън повдига някои много трудни въпроси, особено като се има предвид колко много знае. — Тонът й си остана все така равен.
— Колко много знае тя? — запита той отново с шепот. — Алисън е дете. Не знам как се е сдобила с касетата… — Той рязко прекъсна и погледна Сара. — Мъжът, който е отърсил контакт с вас, госпожице Трент, той има ли име?
Тя се втренчи право в очите му без всякакво колебание.
— Както вече ви казах — Айзенрайх. Това беше името, което ми дадоха.
— Името, което ви е било дадено? — Гласът му вече издаваше признаци на нетърпение.
— Очевидно е, че това не е истинското име на човека. — Тя беше наясно, че не е благоразумно да продължава с натиска си. Потвърждението беше достатъчно. — И аз бих искала да си остане така. Не ми плащат чак толкова, че да си залагам врата.
— Разбирам. И защо ще му е било на Айзенрайх да наема услугите ви?
— Защото съм много добра в работата си, господин Вотапек.
— И в какво точно се състои работата ви?
Сара отпи от лимонадата си.
— Като имам предвид достъпа ви до регистрите на държавния департамент, мислех си, че ще знаете коя съм.
— Определено не знам коя сте, госпожице
Самотна бяла чайка се появи и кацна върху ниската стена. Сара задържа погледа си върху птицата, докато говореше.
— Преди пет месеца, с мен се свърза един изследовател от държавния департамент…
— Аха, значи все пак работите за правителството — вмъкна Вотапек.
— Ако се разровите достатъчно дълбоко, ще откриете, че допреди седем години статусът ми беше съвсем различен от настоящия ми. — Поредната подхвърлена трохичка истина.
— Което означава?
— Бях полеви офицер.
—
— Терминът не е съществен — прекъсна го тя с все така равен глас. — До 1990 година си разделях времето между Европа и Южна Америка; по време на Войната в залива бях в Сирия и Йордания. Изненадана съм, че това не ви е известно.
— Не се изненадвайте. — Вотапек вече видимо губеше търпение. — Сирия и Йордания, в качеството си на каква?
— Моят опит се нарича инфилтрация в политически и военни клики, чиято цел беше да руша устоите на американската политика. Последната ми задача беше свързана с генерал Сафад в Йордания.
— Сафад? — Очите на Вотапек за малко сякаш щяха да изскочат от орбитите. — Искате да кажете, че…
— Опитът за преврат. — Лицето й си остана все така безизразно. — Да.
— Не ми изглеждате много от типа Джеймс Бонд.
— Това го приемам како комплимент.
— Приемайте го както искате. — Вотапек вече не крие-е възбудата си. — И после какво се случи? Загуба на доверие и напразно очакване един циничен шпионин да стане отново оперативен работник? Историята е малко демоде, не мислите ли?
— Тя е и тя не е моя. — Думите бяха точни и произнесени без емоция. — Кариерата ми приключи, когато загубих връзката си с действителността. — Странна празнота запълни очите й, когато вдигна главата си към него. — прекрачих ръба, господин Вотапек. В моето министерство му казваме „пропадане“. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но съдейки от посещението си при Алисън, подозирам, че вие имате представа за какво говоря.
Вотапек изчака да мине време, преди да проговори.
— Разбирам — произнесе той с тон, изпълнен с несигурност и самоукоряване.
— Не е необходимо да ми съчувствате. Поправям се.
— Да. — Вотапек вече бе престанал с усилията си да маскира мислите си. — Очевидно.
Ароматът на прясно сварено кафе изпълни въздуха, очевиден признак за застъпването на нова смяна в оперативния център. Тридесет компютърни терминали, разделени в редове по пет, определяха различните секции на огромната зала. Саманта Дойл, служителка от шест седмици, седеше пред един от екраните в очакване на телефонното обаждане, което й бяха предали да чака в 9,50,45. Светлината върху екрана й светна в зелено.
— Аз ще поема това обаждане, Карън — каза тя, нагласяйки си слушалките и микрофона. — Добро утро. Тук е Югозападен Бел. На телефона е Саманта. Какво мога да направя за вас?
— Да, добро утро — долетя отговорът. — Имам проблем с моя телефон. Имам поздрави за господин Айзън.
Точна на секундата.
— Добре, сър. Трябва да ви попитам дали искате това обаждане да бъде регистрирано от моя пряк началник?
— Не. Сигурен съм, че ще можем да се справим и двамата.
Саманта придвижи лазерната си писалка върху червената иконка със символа за запис; секунда по- късно иконката изчезна. Това трябваше да бъде поверителен телефонен разговор. Тя веднага щракна два пъти с мишката си и проследи върху екрана появата на мрежа от телефонните линии в региона с всяка от централните релейни точки, мигащи с маршрутния код под обозначенията си. Без очакване на потвърждение от другия край на линията, заструи бърз поток от входящи команди; Саманта бързо ги въведе, без да има представа какво точно означават. От време на време тя вдигаше глава към стъклената кабина на прекия си шеф от дясната й страна. Никой не й обръщаше никакво внимание. След минута в долния ляв край на екрана се отвори диалогова кутия с бясно препускащи нули и единици. Тя продължи да въвежда както беше инструктирана, докато в един момент се появи всеки маршрутен код за всяка релейна точка върху мрежата. Гласът сега поиска от нея да потвърди новите комплекти номера. Половин минута по-късно тя вече бе проверила всеки един от тях. Последва последен низ от команди.
— А сега натиснете клавиша „ентър“.
Саманта проследи как оригиналните кодове отново изплуваха върху екрана; всичко изглеждаше така, сякаш не бе имало никаква промяна.
— Маршрутизирането отново е активно — каза тя.
— Отлично — произнесе гласът. И линията се затвори.
Беше дошъл моментът да се придаде по-голяма достоверност на легендата.
— Няма кой знае какво да се очаква след безкрайните месеци на откритието. Човек не може просто току-така да подава молба за преназначение. Не че искам ново работно място. Ако трябва да бъда честна, аз самата не знаех какво точно искам. — Сара бавно насочи поглед към Вотапек. Лека усмивка играеше по устните й. — Ето ви и клишето, което толкова много търсихте. Още едно? Бях ядосана, объркана — не, казват ми, че съм необичайна за някого в ситуацията, в която се намирам. След всичко, което съм свършила. Можете да си представите как ме е накарала да се почувствам цялата тази история. Всеки казва, че е съвсем естествено да бъда разгневена, че аз ще се справя и с тази ситуация. Идеята за работата беше доста уклончива. Мъжът, който потърси контакт с мен, даде насока на тази работа. Откъде е научил как да ме потърси, не знам или пък защо, ако има значение. Аз не съм фанатик, господин Вотапек, и не давам пет пари кой е, но описаните в ръкописа неща имат смисъл.
