обичайната двудневна компенсация. Боб не зададе никакви въпроси; О’Конъл не го бе обсъждал. И сега Стайн се чудеше: ирландецът пак ли щеше да се върне в онова състояние?
Това беше и причината, поради която Боб се бе затворил в кабинета си, втренчен в продължение на часове в компютъра си, с празни торбички от сандвичи, пръснати навред около кошчето за отпадъци. Не че продължителните периоди на уединение не бяха норма, но този път той се чувстваше напълно изолиран, всички връзки към другите два кабинета на шестия етаж сякаш бяха отсечени с брадва. Разтърсен от последните събития, Боб си бе позволил да се отпусне, да се дръпне настрани от потока от информация, да се замисли за личната страна в цялата тая работа. Сега се опитваше да открие собствената си обичайна индиферентност, за да превърне интригите на реалния свят в една изолирана и анонимна игра. Той позволяваше на прекалено много фактори да въздействат на способността му за игра.
Отговорът бе започнал да се изяснява преди около четиридесет минути, когато бе решил да промени фокуса на търсенето. Вместо да свързва всичко със Скентън, той започна да проследява дори и най- отдалечените връзки между всеки един от централните играчи. По този начин бе стигнал до една зашеметяваща вероятност: Айзенрайх, един хипотетичен ръкопис, в търсенето на който Пескаторе бе посветил половината си живот, и предсмъртната дума на умиращото момиче в Монтана. По някакъв начин връзката между Тайг, Седжуик и Вотапек се пресичаше в една малка книжка, която никой До този момент не бе доказал, че съществува.
Съвсем непривично за него, Боб бе решил да запази откритието си за себе си.
Цената за такова едно решение беше все пак бремето на отговорността: бремето да свърже в едно информация, която по някакъв начин обясняваше вероятната смърт на един учен, изчезването на друг и повторното изплуване на един оперативен работник, една жена доведена до ръба на душевното отчаяние, която този път можеше и да не се отскубне от пипалата на безумието.
Усещането за плавно спускане я разбуди; реакцията на стомаха й беше достатъчна, за да я разсъни. Тя не беше сънувала, поне нищо по време на полета, но знаеше, че подсъзнанието й продължаваше да анализира възможните връзки между отделните късчета, които бяха започнали да оформят обща картина. Винаги задълбочено пресяване. Винаги нащрек. Тя вярваше в подсъзнателната дейност на мозъка си; беше наясно с факта, че съзнателната дейност на мозъка ангажира не повече от 3 процента от капацитета му. Тя имаше вяра в останалите 97 процента, че ще свършат работата си, ако ги остави. Затова и сънят винаги беше изключително важен за нея.
Проблемът обаче при повечето случаи беше там, че подсъзнанието й държеше отговорите си скрити, така че й се налагаше да се доверява единствено само на инстинкта си да й разкрива в подходящите моменти необходимите истини. Това означаваше да работи, без да подгъва крак, без да чака само на арсенала на подсъзнателната си мозъчна дейност.
Винаги работеше по този начин. Спомни си Берлин преди девет години, една зимна нощ, когато бе открила мъж на име Оскар Теплик, дребничък лейтенант в източногерманската тайна служба Щази, който бе успял да се промъкне на другата страна, избягвайки съветската мрежа, спуснала се след рухването на берлинската сте: на. Но дори и тогава Теплик бе отдал на империята само две години. Той я бе проследил, беше й казал, че иска да го измъкне, но не на Запад — просто само да го измъкне, където вече сам да определя живота си. След което щеше да й се отблагодари. Сара веднага бе съзряла възможността. Три дни по-късно Теплик бе умрял, за да се роди Ферик. Общо взето прост план, план на чистия инстинкт в практиката. Изобретени интриги, официални документи — информация, разкривана в критични моменти с цел объркване и заблуждаване на вече лесните глупаци от рухващата източногерманска тайна полиция. Фактите — колкото и непълни да бяха, — с които да ръчка, да изненадва, да отслабва опонента си. Те можеха да бъдат само далечни отражения на една по-голяма истина, но бяха достатъчни, за да убедят врага, че е изправен пред загуба. Достатъчни, за да вселят страх и неувереност.
Достатъчно за един алчен мозък, който обичаше да пази в резерв откритията си на подсъзнателните деветдесет и седем процента.
Ксандър разтри врата си с премръзналите пръсти, които изпратиха сякаш ток към нервната му система. Ръцете му винаги стигаха до това състояние, доведени до състоянието на замръзнали пинсети след многобройните прелиствания на документи и драскане в бележника. Мъжделивата светлина от тавана на ресторанта на летището затрудняваше разчитането на бележките му, като го караше да чака с още по- голямо нетърпение качването на борда на самолета на „Луфтханза“ 202, в 5,35 часа за Франкфурт. Беше уморен, но доволен; бяха останали неразчетени само две страници от общо двайсет и четирите, написани на съвсем приличен италиански.
Първият том на ръкописа беше преодолян с далеч по-голяма бързина, отколкото си мислеше в началото; Ферик му даде един час, преди да потеглят за „Хийтроу“. В първия момент Ксандър просто се бе отдал на радостта от откритието, на възбудата от първия поглед, но ентусиазмът му беше кратък. Можеше да изпита и наслада от четенето, ако нямаше какво да го разсейва от лесното очарование на теоретичния анализ. Мислите му обаче непрекъснато се връщаха върху Вотапек, Тайг, Седжуик — хората, които възнамеряваха да злоупотребят с теорията, като я приложат в практиката. Прекалено лесно можеше да се види как Вашингтон беше избран за мястото на пробен полет, екстраполация на една теория от шестнадесети в двадесети век. Престанал да бъде липсващо звено в оръдието на политическата мисъл, „За върховенството“ стоеше отделно като ръководство за манипулация и доминиране, а модерната му амбиция обагряше всяка страница с мрачна реалност, покваряваща смелостта и ума на Айзенрайх.
Един или два пъти Ксандър се бе опитал да си нарисува портрета на мъжа зад труда му. И всеки път трябваше да признае, че съществуваше нещо принудително, някаква увереност в начина, по който монахът бе организирал идеите си. Сякаш той действително е вярвал, че Божествената воля го бе ръководила да ги изложи в книгата си. Ксандър не беше уверен, че божественото вдъхновение тласкаше последното трио от последователи на Айзенрайх.
Действителната грижа обаче беше споменаването на един четвърти човек, някой, който стоеше зад гърбовете на тримата, онзи, който дърпаше конците на всичко. Прочетеното накара Ксандър да се разтревожи още повече не само за себе си, колкото за Сара. Той съзнаваше, че навлиза в нещо далеч по- опасно и далеч по-неотложно, отколкото и двамата си бяха представяли.
— Отварят вратите — обади се Ферик. — Прибирай документите…
— Знам… прибирай документите. — Ксандър бе чул фразата може би половин дузина пъти през последния половин час. Ферик не спираше да настоява да прибере ръкописа. Добре, така да бъде.
— Надявам се, че имат и нещо друго освен фъстъци — измърмори Ферик, докато двамата се подреждаха на опашката за качване в самолета. — Тъпа работа. Претцелите са толкова по-хубави.
Гледката от Бруклинския мост беше великолепна — долен Манхатън се надигаше в начупените ъгли от бетона. Движението беше слабо, еднолентовото шосе не създаваше големи забавяния. Трима мъже работеха зад предупредителните конуси върху голяма дупка в чакъла, авариен ремонт преди пиковия час. Колкото и да беше странно, мъжете бяха очаквали повикването. Може би защото именно те бяха онези, които го бяха предизвикали два часа по-рано с малко устройство, изхвърлено от движеща се с висока скорост кола. Двама от екипа вече три месеца работеха по пътния ремонт. По някакъв начин работното им време ги бе направило най-логичния избор за поддръжката на моста. Последният от екипа бе долетял едва сутринта. Специалист по експлозиви.
Бяха издълбали ясна дупка върху пътя: четири фута широка и два дълга, с двуинчов канал към центъра на моста. Дълбока не повече от шест инча, дупката в момента съдържаше четири заряда и малка черна кутия с гумена антена, стърчаща към повърхността. Каналът беше запълнен с жълта течна смола, която бе започнала да застива. Мъжът бавно започна да налага дебел слой катран и филц върху всичко, като внимаваше да съхрани антената хоризонтално спрямо издигащата се повърхност. След десет минути бяха приключили с ремонтите, като единствената следа от ремонта беше стърчащият край на антената точно под парапета — доказателство за труда им.
