Тя бавно се обърна към къщата.

Гледката я порази. Алисън бе застанала до трети мъж, широко усмихната, а ръката й почиваше в неговата. Сара застина пред тази странна гледка.

— Виж кой е тук — изкрещя Алисън. — Уили и Джон.

Преди още Сара да реагира, младежът зад нея обви ръката си около лакътя й.

— Господин Вотапек не желае никой да тревожи Алисън, по никакъв начин. Разбирате ли? — прошепна той в ухото й, затягайки хватката си.

Вотапек. Сара можа само да кимне.

След два и половина часа хаос и некомпетентност Ксандър най-после държеше необходимите страници в ръката си, като буквално ги изтръгваше от един от библиотечните принтери. Одисеята беше започнала на бюрото на помощник-библиотекаря, който първоначално го беше изпратил на другия край на града за някакъв анекс; там му бяха казали, че книгите, които той търси, никога не напускат главната библиотека. Чудесно. Той се бе върнал на „Ръсел Скуеър“, само за да получи някакво объркано извинение: „Мислех, че ви трябва колекцията на Дилман“ и още един час лутане и туткане, когато вече взе да му писва и настоя да се срещне с главния библиотекар. Госпожа Дентън-Фис изпитваше далеч по-голямо чувство за вина, отколкото колегата си за „неприятното объркване“ и го бе отвела до офиса отзад и поверителните компютърни файлове. Десет минути по-късно Ксандър разглеждаше няколко страници, които бе търсил толкова време.

Фамилията Данцхофер се бе оказала доста щедра, според списъка, като бе дарила четири шкафа документация, всеки, може би с по четиридесет разпечатки — писма, памфлети и ръкописи, пръснати в безпорядък. Това означаваше, че той трябва да рови във всеки шкаф поотделно, за да открие Айзенрайх. Обтегнатите му от продължителното разтакаване нерви обаче изчезнаха при вида на една страница с дребни печатни букви: „За върховенството“. Той прокара палец по напечатаното. Грабнат от треската на търсенето, Ксандър изпита същата възбуда както при откриването на бележките на Карло. Нещо започна да го боде в гърлото.

Едва в този момент забеляза звездичките върху страницата. Някъде от десет до двадесет документа, включително и ръкописът, имаха звездички покрай името си в списъка. Той бързо стигна до края на втората страница. Никакво обяснение. Звездичките просто си стояха там. За момент стомахът му се присви. Какво да прави? Имаше само един начин. Той вдигна куфарчето си и се насочи към библиотечните рафтове.

Три минути по-късно очите му вече привикваха към слабоосветения четвърти етаж. Типично за толкова много библиотеки, книгите лежаха скрити зад тъмни ниши, бледи екрани от светлина, наклонени насам- натам от няколкото лампи над главата му. Точно пред него тясна и дълга пътека пронизваше етажа от край до край; подът беше мозайка от сенките, хвърляни от редовете с рафтове от двете му страни. Всеки ред се намираше в стена от черно и очакваше читателят да включи мекото осветление и да навлезе в мрачното очарование на това място.

Придвижвайки се бавно по пътеката, Ксандър четеше каталожните номера, надраскани набързо върху ръбовете на най-горните книжни рафтове. На няколко пъти ги сверяваше с номера, който си бе преписал, за да не го пропусне. Два реда преди черната стена, номерът от списъка 175.6111 CR-175.6111 FL го накара да спре. Той пъхна листчето в джоба си и бързо включи осветлението; очите му трескаво пробягаха по напечатаните върху гръбчетата на книгите номера. На средата на пътя до стената той за малко остана да се препъне в четири големи кашона, които стърчаха изпод ръба на самото дъно. Погледна надолу и прочете надписа; онова боцкане в гърлото отново се появи. Приклекна на пода и издърпа колекцията на Данцхофер от рафта.

Състоянието на документите беше далеч по-добро, отколкото бе очаквал. Разбира се, никой не си бе направил труда, освен да ги каталогизира, да ги върне в съответните им кашони, но поне в този случай имаше все пак проява на някаква грижа, за разлика от предишния. Ксандър се зачете.

Петнадесетото и шестнадесетото столетие бяха размесени в първия кашон — няколко доста прями писма от кардинал Вобонте до няколко папи, които настояваха за освобождаването на различни френски аристократи от църковни задължения. Данъчни намаления за доверениците му, помисли си развеселен Ксандър. Някои неща никога не се променят. След това попадна на сборник от поеми от дворцов италиански музикант, почит към безсмъртния „Декамерон“ на Бокачо. Ксандър бързо ги прелисти; бяха най-разнообразни памфлети върху религиозни практики — ръководства за правилни съблюдавания за който и да било ден на светец.

На пръв поглед вторият кашон изглеждаше също толкова обезкуражаващ като първия. Още поеми, още памфлети за светците. След като прегледа две-трети от съдържанието му обаче, заглавията рязко смениха темите си — от ритуалите за дните на светците към нажежените теми на папската власт; явно някой от библиотекарите бе намерил за естествен прехода от примерите на петнадесети век към трактатите на шестнадесети. Но какъвто и да беше мотивът за подреждането, Ксандър чувстваше, че вече е близо, много близо. След като прехвърли седем или осем скучни трактата върху църковната юрисдикция, всеки придружен с несекващи контрааргументи срещу труда на Марсилий Дефенсор Пасис, Ксандър накрая откри един малък кожен том с герба на Медичите, все още ясно различим върху износената кожа. За момент той се втренчи в малката книжка, полегнала удобно сред най-разнообразни свидетелства на средновековната епоха. Външният й вид не съдържаше нищо забележително. Нищо, което да обясни барабанния пулс на сърцето му. Той пусна останалите ръкописи в кашона и поднесе книгата на няколко сантиметра от очите си. Краищата на страниците отдавна бяха разръфани; от хартията им се разнасяше странен дъх на ябълков оцет. Той нежно отвори корицата; от първата страница го гледаше семпъл надпис на италиански:

От Еузебиус Якобус Айзенрайх на Негово Светейшество, Светият отец, папа Климент VII

Посветителното писмо, написано с дебел шрифт от шестнадесети век, продължаваше и на следващата страница. Ксандър със страхопочитание прелисти следващата страница, повече грабнат от усещането за самата книга, отколкото за текста. Държеше я в ръцете си — ключът към загадките, отговорът за скептиците.

Сякаш от само себе си ръкописът се разтвори на следващата страница и той видя заглавието и името, изписани с едър получер шрифт, годината 1531 стоеше отдолу и поради някаква странна причина буквите v. i. в долния десен ъгъл. Бяха му необходими няколко секунди, за да се откъсне от възторга си и да се опита да дешифрира странното съкращение. Ксандър решително отгърна на следващата страница — беше съдържанието, подредено в двадесет глави. На Макиавели са му трябвали двадесет и шест. Като истински швейцарец, помисли си той, да го закръгли на десетица. Но за съкращението нямаше обяснение. То продължи да не му дава покой, докато прелистваше по-нататък ръкописа. Получи се обаче нещо странно: беше стигнал до средата на книгата, а беше още на пета глава. Някакво чувство на несигурност сграбчи душата му и прогони дивия възторг отпреди минути, v. i. Том първи? Три страници преди края страховете му се оправдаха. Глава IX — Пътят към хаоса. И после нищо. Той веднага се зарови в кашона. Нищо. Два тома — защо? Отговорът мигновено му просветна като погледна книгата. Климент. Италианската версия, предназначената за папата, беше първата версия на ръкописа. Айзенрайх бе проявил достатъчно здрав разум да изпрати само откъс, който съдържа само първите девет глави. Останалите единайсет се намираха във втория том. Мярка за безопасност. Но къде ли можеха да бъдат?

Ксандър се облегна на стената, а умът му трескаво препускаше в търсене на отговора. Нямаше никакъв смисъл. Защо в библиотеката имаше само единия том? И защо липсваха най-важните глави? До девета глава заглавията не предлагаха нищо разтърсващо. Ксандър се върна пак на съдържанието: III. Как да постигнем стабилност; VI. Компонентите, които образуват държавата; VIII. Как една държава може да бъде подготвена за истинското върховенство. Айзенрайх може и да е имал собствени

Вы читаете Теория на хаоса
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату