Теория на хаоса

предписания, но заглавията не предлагаха някакво особено откровение. Докато заглавията от десета до двадесета глава наистина бяха изключителни: X. Пътят към политическия хаос; XI. Пътят към икономическия хаос; XII. Пътят към социалния хаос; а най-изумителна беше глава петнадесета: XV. Защо е важно да се култивира ненавист. Преходът при глава десета ставаше ясен. Айзенрайх бе запазил най-доброто за края.

А никъде в бележките на Карло не се споменаваше за съществуването на два отделни тома. Надеждата нашепваше на Ксандър, че в някакъв момент на шестнадесети век двата тома се бяха намерили един друг. Но защо беше сега това разделяне? Той затвори очи и започна да се полюшва. Мисли, по дяволите. След две минути очите му рязко се отвориха. Той измъкна от джоба си смачкано листче, което бе издърпал от принтера на първия етаж. Звездичките. Бързо се разрови по секциите на шкафовете, като непрекъснато сверяваше със списъка, за да открие и други имена. Петнадесет минути по-късно намери отговора. Никое от десетте отбелязани заглавия го нямаше в нито един от шкафовете. Което означаваше, че някой от бюрото за информация трябваше да знае защо липсваха тези томове. И че някой би могъл да му каже къде може да открие втория том от ръкописа на Айзенрайх.

Едва тогава забеляза фигурата, застанала в дъното на реда, с лице и тяло забулени от мъжделивата светлина. Ксандър застина, но ръката му здраво стискаше ръкописа. В продължение на миг, сякаш продължил цяла вечност, двамата мъже се гледаха един друг, като нито единият, нито другият помръдваше. Коленете му сякаш бяха замръзнали в приклекналото положение, докато гледаше мъжа със зализаната назад коса. Зализана назад коса? В паметта му веднага изплува образа на дребния човечец, изпитата усмивка, острия поглед на безжизнените очи. Нишата. Там, в неговата ниша.

Сграбчен от дива паника, Ксандър грабна куфарчето си и се хвърли с всичка сила в сенките. Движението протече почти мигновено, но за очите на Ксандър това беше като забавен кадър, придаващ на хаоса някаква яснота, прецизност, каквато никога до този момент не бе предполагал. Той виждаше и усещаше всичко, докато куфарчето се врязваше в хълбока му. Ксандър се спусна по дългия коридор, но се подхлъзна върху една натъркана е восък плочка. Залитна и няколко пъти се стовари върху рафтовете с книги в опита си да запази равновесие. Зад него не се чуваше никакъв шум, никакъв вик на изненада, нито бърз тропот на догонващи крака, докато си проправяше път към яркото осветление на стълбището.

Когато достигна стъпалата, времето сякаш отново се ускори, тялото му вече беше под контрол, готово да полети надолу по стъпалата.

Вместо това той рязко спря. Отдолу се задаваше една също така добре позната фигура. Напълно гола глава, едри плещи — мъжът от Флоренция. Ксандър рязко си пое дъх; шумът от това беше достатъчен, за да привлече вниманието на мъжа; реакцията му обаче беше съвършено неочаквана. Мъжът само го изгледа с празен поглед, без разпознаване, без признак за очакваното откритие. И в този миг на пълна зашеметеност Ксандър се обърна надясно и препусна нагоре по стъпалата към петия етаж.

Зад него се разнесе закъснял тропот. Наясно с факта, че над него остават само шестият и седмият етаж, Ксандър мигновено смени посоката и хукна по друг тъмен коридор. Далеч от светлината! Бягай далеч от светлината! Хвърли се в най-близкия коридор. Навлезе сред лабиринт от книжни рафтове, като се опитваше да запамети разположението на етажите, но разумът се бе превърнал в чист инстинкт, нащрек единствено за стъпките на далечните му преследвачи. Минута по-късно рафтовете правеха рязък завой надясно. Ръбестите им очертания станаха причина няколко пъти да ги закачи, събаряйки няколко книги на пода. Първите звуци от преследването продължаваха да звучат в ушите му. Отново откри централния коридор, прекоси го с пълна скорост и се озова сред друга плетеница от библиотечни рафтове и проходи. С всяка измината секунда светлината помръкваше все повече и повече, докато навлизаше в непрогледния мрак на лабиринта. С всяка крачка усетът му за ориентация се губеше все повече и повече, докато накрая стълбищата се превърнаха в далечен спомен, непознато пристанище, изгубено сред некартографираното море от метал и книги.

И в този момент, с бясно препускащо сърце, с раздиращ гърдите му дъх, Ксандър спря. Беше длъжен да се овладее, да се вземе в ръце. Беше потънал дълбоко в тресавището на коридорите, донякъде в безопасност под одеялото от книги над себе си. Завладя го усещане за спокойствие, достатъчно да надвие безумието на момента. Той се сгърчи и съсредоточи цялото си внимание върху слабия шум от напредващи крачки, който долиташе откъм лявата му страна. Това не беше равномерен ритъм, а синкопна комбинация от двама човека, които се блъскат от рафт в рафт и се приближаваха все повече към ъгълчето, в което бе намерил убежище. С всяка секунда звукът нарастваше с все по-засилващо се ехо. Той рязко изправи глава над плещите си, в очакване да зърне нечий пронизващ поглед; нямаше никой, само заплашителното стакато на стъпките, съпроводено със задъхано дишане, което се приближаваше безмилостно.

И изведнъж настъпи тишина. Някакво зловещо спокойствие надвисна над него, нямо и студено, напомпвайки нервната му система; заплаха, срещу която книжните редици вече не бяха преграда. Мъчителна тишина. Седеше като залостено в ъгъл животно, в очакване ноктите на невидимия звяр да се забият в плътта му; невидима хватка, която той почти осезаемо усещаше, както беше проснат и сам върху ледения под. Той отново извъртя глава, сигурен, че погледът на преследвача е забит в гърба му, но откри само черния контур на книжния рафт, сливащ се мрака, който сякаш го изолираше още повече. Тишината започна да го всмуква в себе си, празнотата изцеждаше и последните му телесни останки, оставяйки единствено безпросветен ужас след себе си. Отчаяно искаше да открие себе си, да се откъсне от мъчението, което преследвачите му така майсторски му бяха подготвили, но волята му сякаш бе изчезнала, а ръцете му бяха способни единствено да притискат ръкописа към гърдите си. Той отново започна да се люшка напред- назад и да потъва все повече и повече в безчувствения покой.

За миг нечия сянка над него прекъсна транса му.

Ксандър се втренчи в безжизнените очи.

— Намерихте ли ръкописа, доктор Ксандър? — прошепна гласът.

Ксандър само го загледа безмълвно.

5

Изискванията на всяка сфера са толкова жестоки, че на водачите им не остава време да се разсейват с нищо друго, освен със собствените си задачи.

„За върховенството“, Глава VI

Мъжът повтори въпроса си.

— Намерихте ли ръкописа, доктор Ксандър?

Очите на Ксандър се впиха в лицето над себе си — тесен овал върху кльощава шия. Ако мъжът го бе сварил изправен, Ксандър щеше да се извисява над него, а не обратното. Но той беше като уловено в капан диво животно, с колене, подгънати плътно до гърдите, дете, уловено при простъпката си в очакване на сурово наказание. Зад него имаше и други коридори, разбира се, още мрак с обещание за спасение, но каква ли щеше да е ползата? Без съмнение, плешивият гигант дебнеше нейде в мрака, щастлив да остави на своя по-дребен съучастник да сложи началото на разпита му. Мъжът изглежда нямаше нищо против да остави плячката си да направи първия си ход. Ксандър беше способен единствено да кимне в отговор на въпроса.

— Добре.

Отново студената точност на северноевропейски акцент.

Ксандър бавно вдигна малката кожена книжка към пазача си, която сякаш внезапно бе утроила теглото си.

— О, не, доктор Джаспърс, задръжте си я. Аз няма да знам какво да правя с нея.

Ръката на Ксандър застина по средата на пътя си.