Теория на хаоса

Специалистът по експлозивите вдигна чантата си и тръгна към колата, която бе паркирал до входа на моста. Знаеше, че го чака дълъг ден. Нали Манхатън гъмжеше от мостове и тунели, които се нуждаеха от подобен ремонт.

Някъде в Каролина бяха сменили самолета към острова на Вотапек със самолет с два турбореактивни двигателя, съоръжен с водни ски, който в момента се поклащаше към очакващия го кей. Самотната къща, плоска и широка покрай висока и стръмна скала, сякаш се издигаше от скалите, докато самолета се приводняваше. Мекото отъркване на метал в дърво им подсказа, че пътешествието им беше приключило; гъст въздух нахлу в кабината с отварянето на вратата, а прасковените лъчи на слънцето се спряха върху завесата, която отделяше пътниците от пилота. Навън вече люшкането на дока помогна на тримата пътници да стъпят на пристана, който се полюшваше насам-натам. Над главите им стръмен склон от назъбени скали извеждаше до тревиста поляна, която се разстилаше като дебел килим пред къщата. Единственият начин човек да стигне догоре беше една въжена железница, която чакаше в левия край на пристана.

Пътешествието до къщата не продължи дълго, придружавано от скърцането на обтегнатото под тежестта им стоманено въже. Кабината спря; по-дребният от двамата мъже отвори стъклената врата и посочи на Сара покрита с чакъл пътека. Къщата, която се издигаше на не повече от десетина метра от скалите, я загледа мълчаливо, докато тя крачеше покрай тясната ивица, която сякаш не желаеше да прекъсва, доволна от безсмислената си кръговост. С изчезването на фасадата на къщата от лявата й страна пред погледа й се разкри открит белведер, създаден от човешка ръка, и който се простираше отвъд скалите.

Там, застанала между две дебели колони, стърчеше самотна фигура, с напрегнати от взирането в спокойната водна шир рамене. Той се обърна. Очите му сякаш изразяваха определена сдържаност с неестествено вдървено тяло, докато я поздравяваше. Беше далеч от представата, която си бе изградила за Антон Вотапек.

— Добър вечер, госпожице Картър — изрече той и посочи с жилестата си ръка към два стола с цветна тапицерия — дебела пластмаса с издути гърбове — от двете страни на малка метална масичка. Сара забеляза кана и две пълни чаши.

— Искате ли да седнете? — попита той.

Тя кимна и се придвижи до столовете. Картър, помисли тя. Сигурно трябва да е подслушвал телефона, когато съм звъняла на Алисън. Втори мъж се появи, който издърпа стола й да седне. Тя си избра сенчестата страна. Вотапек остана прав, явно изпитващ неудобство от предварителните запознавания. Костюмът и вратовръзката му, макар и не съвсем не на място в тропическото обкръжение, му стояха отлично; слабата му фигура не беше подходяща за поло и бермудки. Беше й ясно, че мъжът пред нея ненавиждаше взирането под лупа.

— Предполагам, че пътуването не ви е изморило?

— Ни най-малко.

— Малко неочаквано предполагам.

— По-скоро местоположението на къщата ви. — Сара се настани на стола. — Трябваше да се срещнем. Къде и как не беше толкова от значение.

Той се загледа в нея; не беше очаквал подобна откровеност.

— Разбирам. — Той седна и си наля лимонада във висока чаша. — Ще пийнете ли?

— Вече си изпих дажбата за деня — отвърна тя.

— Да, разбира се. — Той остави каната върху масичката и се отпусна в стола си, загледан в облаците. — Алисън много обича лимонада. Моята е малко по-сладка от нейната.

— Сигурна съм, че не сте ме повикали толкова отдалеч, само за да…

— Така е — прекъсна я той с внезапно пренебрежителен тон. — Доведох ви тук поради… поради това, че съм донякъде загрижен за посещението ви при госпожица Крог.

— Донякъде ли? — попита изненадана Сара. — Вие сте си направили толкова труд за нещо, за което само донякъде сте разтревожен.

— Може би… — започна той, оправяйки си сакото, — може би има и още нещо.

— Доколкото си спомням, вие бяхте далеч повече от „донякъде“ загрижен по време на първата ни среща в Ню Йорк. Разбра се, тук удоволствието е доста по-голямо, но съм сигурна, че съобщението си е все същото.

Вотапек се извърна към нея с набръчкано чело.

— Не ви разбрах?

— Става въпрос за първото ви предупреждение — отвърна тя. — В уличката. — Надявам се, че онези двамата мъже вече са се оправили.

Той не откъсна погледа си от нея.

— Боя се, че не ви разбирам, госпожице Картър.

Тя отвърна на погледа му. Вотапек изглеждаше наистина объркан.

— Предполагам, че и събитията във Флоренция са ви също така неизвестни.

Изражението му не се промени.

— Флоренция?… Това трябва ли да означава нещо?

Тя отново зачака.

— Нямате представа за какво ви говоря, нали?

Той примига няколко пъти.

— Никаква. — Той поднесе чашата до устните си.

Сара следеше движенията му; те оставаха сковани, но не повече от последните няколко минути. Отдавна се бе научила да различава дори и най-слабите следи от измама: в почти неуловимите движения на очите, в избора на думи, дори и в стойката на тялото. Вотапек обаче не излъчваше нищо от това. Сякаш наистина нямаше и най-малка представа за последните й два сблъсъка с Айзенрайх.

— Трудно ми е да го повярвам — каза тя, внезапно разтревожена.

— Това, в което вярвате, не е моя грижа. Нито пък ме интересува частния ви живот.

— Значи вие ме доведохте…

— Вече ви казах защо ви доведох тук — продължи той, вече с по-целенасочен поглед и нетърпение в гласа. — Интересува ме госпожица Крог. Ще ви попитам отново — как я открихте?

Тя беше длъжна да намери обяснение на последните три минути. Флоренция, Пескаторе, Ню Йорк — беше ли наистина възможно това да не означава нищо за него? Беше ли възможно…

Извън схемата. Фразата си проби път, проблясък от деветдесет и седемте процента подсъзнателна дейност, която подреждаше в ред въпросите, препускащи в ума й. Извън схемата. Преди един живот тя бе описала себе си по същия начин, за да се дистанцира, да остане свободен дух, извън оковите на структурите и системите. Аман. Един оперативен работник е в безопасност само когато е автономен. При Вотапек обаче този принцип просто губеше всякакъв смисъл. Той беше жизненоважна част от структурата на Айзенрайх. Отделянето му само щеше да размъти концентрирането му; отсъствието на комуникация щеше само да го изложи на атака. Така че как беше възможно да остане неинформиран за лудницата, в която се бе превърнал животът й през последната седмица. Как?

Мъжът в сенките се размърда, протягайки рамене. Той имаше мощна горна част на тялото, дебел врат, макар че главата му изглеждаше прекалено малка за такава огромна конструкция. Пределно ясен, той стоеше до тях, безучастен към играта на котка и мишка, която се разиграваше пред него. Съвършеният последовател. Съвършеното оръжие.

Сара се обърна към домакина си, чиито устни се бяха долепили до чашата в ръката му. И при този поглед инстинктът й и фактите се сляха в едно просветление: Вотапек не беше много по-различен от мъжа в сенките. В този миг Сара прозря същината на света на Айзенрайх: предназначен да държи всеки човек в изолация и по този начин защитен. Тайг, Седжуик и Вотапек. Изолирани мъже, мъже, които нямаха представа за цялостната структура. Вотапек не знаеше нищо за Ню Йорк или Флоренция, защото не трябваше да знае. Някой се бе погрижил за това.

Това беше слабост, която тя трябваше да използва.

— Трябва да бъдете малко по-подробен по този въпрос — изрече тя с далеч по-нехаен тон в сравнение