Теория на хаоса

очакваше от него кимване. — Някои хора искат да знаят защо. Очите на Вотапек бяха широко отворени, отказващи да повярват и гледащи през нея.

— Тази касета изобщо не трябваше да бъде у госпожица Крог — продължи Сара, като я върна обратно в чантата си. — Тя в никакъв случай не би трябвало да има достъп до един „Префект Рилийз“. — Сара направи пауза. — От известна перспектива това изглежда доста небрежно.

— От… — Очите му я стрелнаха. — Тази касета беше засекретена. Не знам как… — Той спря. — За каква перспектива ми говорите?

— Още един въпрос, за който съм сигурна, че знаете отговора. — Сара хвърли поглед през рамо към втория мъж. — Мисля, че тук вече трябва да спрем.

Вотапек само я изгледа втренчено. Това, което на пръв поглед й се бе сторило проницателност, сега граничеше с унесеност. Тя бе докоснала някакво чувствително място; раменете му провиснаха, знак за изпълнена със съмнения душа.

— Алисън е имала запис? — промълви той почти на себе си. После се обърна с очи към Сара и произнесе с равен глас: — Свободен си, Томас.

Вторият младеж се отдалечи без колебание по покритата с чакъл пътека; секунда или две по-късно Вотапек се изправи и тръгна към края на белведера. Загледа се във водата долу в очакване стъпките на младежа да затихнат и после се обърна.

— Коя сте вие, госпожице Картър?

— Защо? — попита Ферик. — Такива сфери неминуемо стигат до конфликт. Вие бихте получили в резултат на това най-лошия вариант на старата Съветска империя.

— Теоретично — отвърна Ксандър. — Освен ако един и същи човек не застане зад трите префекта — Айзенрайх нарича по този начин главите на всяка една от сферите — и ги наблюдава. Тази фигура е неговият надзирател. Основната структура наподобява нещо такова. — Ксандър взе три твърди бисквитки и парче хляб и ги сложи на края на подноса си. — Нека да приемем, че трите бисквитки са префектите. За мен и за вас те изглеждат напълно разделени. Парчето хляб — той го вдигна на десетина сантиметра над подноса — координира бисквитките така, че не позволява да се разбере, че всичките четирима работят заедно. С други думи, всичко, което виждаме, са трите бисквитки и вярваме, че те са автономни. Самите те са наясно, че не са автономни, но имат слаба представа какво става в другите сфери. И тук вече в схемата влиза в действие парчето хляб, което пърха над тях, за да се увери, че всичко работи както трябва. — Той обърна някаква страница от купчината и прочете: „По този начин републиканската добродетел ще служи като завивка на управлението, на правителството, защото властта ще изглежда разделена между много. Стройният външен вид от проверки и баланси… ще задоволи капризите на хората.“

— Колко красиво.

— Това разделение — добави Ксандър — се вписва съвършено в идеята на Айзенрайх за необходимостта държавата да променя външния си вид от време на време.

— Обяснете.

— Добре. В зависимост от това какво искат хората в даден момент — демокрация, аристокрация или дори тирания, — една от сферите се превъплъщава така, че да удовлетворява тази прищявка. Структурата никога не се променя, само повърхността. Така че вие имате ядро — префектите, които определят политиката в пределите на сферите си. Имате една фигура извън техните сфери — надзирателят, който се грижи префектите да не се бъркат в сферите на другите. Междувременно хората са убедени, че те не са манипулирани, защото на пръв поглед сферите им действат независимо една от друга. Те се превръщат в щастливи глупаци, а четирите момчета на върха ръководят шоуто, като насочват държавата в каквато си искат посока. — Израз на загриженост пробяга по лицето му. — Ако заглавията на последните няколко глави са някакво указание за съдържанието, то тогава тази посока не е никак привлекателна.

— А тези сфери се контролират от нашите трима приятели.

— От кой друг? Освен това тук всичко се гради на предположението, че хората вярват, че всичко е наред. Това означава, че вие трябва да ги манипулирате. И ето къде влиза в действие системата на образование.

— Вотапек. — Ферик на един дъх допи бирата си.

— Точно така. — Ксандър направи пауза. — Те изпълняват буква по буква предписанията на книгата.

— Тук е налице и една сериозна слабост — допълни Ферик. — Отрежете главата — отървете се от този надзирател — и цялата конструкция ще се разпадне.

— На теория… Но проблемът е в това, че те не работят на теория. Направеното от тях във Вашингтон и Чикаго се свързва перфектно със заглавията на последните няколко глави. Тези епизоди през последната седмица бяха съвършен пробен полет за предизвикване на политически хаос. И онова, което току-що се случи на пазара на зърно — икономически хаос. — Той направи пауза. — Представете си какво ще стане, ако го приложат в световен мащаб.

— Всъщност фамилията ми е Трент — отвърна тя.

— Разбирам — каза Вотапек, с още по-силно изразено безпокойство. — Толкова много изненади.

— Просто предпазна мярка. Моята роля между другото не е толкова главна. Аз съм тук, защото неколцина души са направили много висок залог.

— Неколцина души ли?… О, хайде, госпожице Трент, сега пък вие трябва да бъдете малко по- подробна.

— Джонас Тайг и Лорънс Седжуик — отвърна тя. Той повдигна леко вежди и кимна.

— Разбирам.

Сара изчака за още някаква реакция; такава обаче не дойде.

— Но те не са интересни имена, нали? — продължи тя. Съзнаваше, че няма друг избор, освен да изиграе финалния гамбит. — Айзенрайх е. — Тя направи пауза, за да придаде на името по- внушително въздействие. — Това дава ли отговор на някои въпроси?

Вотапек остана като замръзнал; слабата му фигурка се очерта на фона на морето и слънцето.

— Откъде взехте това име?

— Ако приемем, че съществува само една група от избрани мъже, които разбират за какво става дума, въпросът „откъде“ няма чак толкова голямо значение?

— Разсмивате ме, госпожице Трент. Откъде?

Сара го стрелна с поглед и посегна към чашата си.

— Потърсиха ме — отговори тя.

— Потърсили са ви? Кой?

Тя бавно поднесе чашата към устните си и отпи.

— Един човек, който се тревожи много за ръкописа. — И припомняйки си една дума от разговора си с Алисън — сякаш промълвена като сигнален код, — тя добави: — От някой, който се притеснява много за процеса.

Реакцията на Вотапек беше мигновена. Главата му рязко се извъртя към нея, а очите му се разшириха.

— Процесът? — прошепна той, сплитайки ръцете си и полагайки ги върху масичката. — Казвате, че той е потърсил контакт с вас?

Въпросът не съдържаше нищо от повелителния само допреди минута тон. Вотапек сякаш питаше повече заради себе си, отколкото заради нея. Той е потърсил контакт с вас? — помисли тя. Не Тайг, не Седжуик — техните имена бяха предизвикали само повдигане на веждите. Не, имаше още нещо, което да обяснява реакцията му. Нещо… или някой. Тя сякаш изведнъж прогледна. Четвърти човек?

— Това не е толкова важно — добави тя, — освен ако имате някакви съмнения относно Седжуик или Тайг?

— Съмнения ли? — повтори той, още опомняйки се от сътресението. — Значи това сте правили в