Ферик разбра. Темпото на събитията беше малко бързо за младия учен.
— Да. Добре. Няколко часа.
— А вие знаете ли как да се свържете с нея?
— Да.
— Добре. — Ксандър се надяваше на нещо повече, макар и да беше наясно, че за негово собствено добро беше най-добре да знае колкото може по-малко. — До този момент ви отговорих на всичките въпроси, нали?
— Да.
— И аз ще се науча как да
— Може би.
Ксандър отпи от бирата си и започна да събира нещата си.
— Тогава вероятно мога да се върна в библиотеката.
— За какво? — Този път въпросът не съдържаше никаква деликатност.
— Как за какво?
— Вие не сте го взели със себе си?
— Разбира се, че не — отвърна Ксандър. — Човек не може просто така да се измъкне от библиотеката с…
— Вие… — Тонът на Ферик остана равен, само очите му блеснаха в пълно изумление. — Доктор Джаспърс, не мисля, че имате пълна представа за това, какво става. Онзи плешив мъж с радост е готов да извърши неща в библиотеката, които нямат нищо общо с четенето на книги, само и само да измъкне онази малка книжка.
— Скрих я на сигурно място.
— Сигурен съм, че така си е мислил и приятелят ви Пескаторе. — Думите му имаха желания ефект. — А сега, за да няма повече такива грешки, двамата с вас ще се върнем в библиотеката и ще вземем книгата. Ще поработите върху нея няколко часа, след което аз ще се свържа с госпожица Трент; после ще се отправим към Волфенбютел, ще намерим втората част на ръкописа и ще го отнесем на сигурно място. Всичко ясно ли е?
Това беше първият урок. Ксандър само кимна.
— Напълно.
Ферик стана, като хвърли няколко монети върху масата.
— В тая страна винаги надуват цената на бирата. Ксандър нямаше друг избор, освен да го последва.
Край колата прелитаха отделни зелени островчета с огради; нюйоркската провинция се сливаше с фона на шафрановото небе. Лимузината стремително напредваше, маневрирайки из двулентовото платно с изумителна ловкост, като само веднъж или два пъти настъпи бялата линия по средата. Шофьорът не обръщаше голямо внимание на тримата мълчаливи пътници, всеки втренчен безцелно в изчезващия хоризонт и разиграващи предписаните им роли със спокойна решимост.
Сара просто трябваше да чака. Знаеше, че не може да научи много от двамата мъже до нея. Те не бяха нищо друго освен ескорт, изпратен да я съпроводи, безучастни и незаинтересовани от дълбокото значение на сблъсъка им. Нямаше смисъл да напряга обстановката с ненужен брътвеж. Най-разумното беше да използва времето, за да състави план. Още малко информация от Джаспърс би дошла тъкмо на място, но явно трябваше да планира с това, с което разполага.
Мисълта за него я накара да се усмихне. Доста трудно й се беше удало да го накара да лети сам за Лондон.
Лимузината забави скорост и зави по един път, който вървеше успоредно на външната ограда на частно летище; на петдесетина метра по-надолу се изправяше самотна будка до телената ограда, отделен вход, запазен за специалната клиентела на летището. Колата отново забави ход, нямаше размяна на реплики, защото пазачът видя номера й и махна на шофьора да продължава, като кимна към матовите стъкла на черния Линкълн. Гумите на лимузината изхрущяха върху чакъла на алеята. На стотина метра наляво чакаше частен самолет; под двете му крила мигаха червени навигационни светлини. Вниманието на Сара се измести към мъжа, който седеше срещу нея. Той продължаваше да се взира през прозореца, като си даваше сметка за погледа й, но безгрижно се правеше, че не го усеща. Тук отговори нямаше да получи.
Пет минути по-късно тя седеше удобно в едно от шестте кресла в главната кабина на самолета със закопчан колан и с двамата мъже, седнали от двете й страни. Зачуди се дали шефовете й в Ню Йорк бяха отговорни за действията си.
Бързото ускорение при излитането й помогна да прогони малко от напрежението в раменете си. Ускорението я притисна в меката тапицерия на креслото, като й позволи да се настани по-удобно. Още от дете обичаше момента на експлозията, раздиращия тъпанчетата на ушите грохот на двигателите и после лекото навирване на носа на самолета секунди преди да се отлепи от пистата, набирането на височина, докато в един момент всички мисли за земята под самолета се разтваряха в мекото одеяло на облаците и слънчевата светлина. Сара изви глава наляво и се загледа през малкия овален илюминатор. Жълтеникава мъгла се стелеше покрай крилата на самолета, а студеното слънце къпеше тялото на самолета в метален отблясък. Насочваха се на югоизток. Притежаваше невероятно чувство за ориентация, което никога не я бе лъгало. Тя затвори очи.
Стайн караше с много малко сън. Бяха хванали в погледа си Трент чрез Джаспърс, за да ги изгубят след това и двамата някъде във Флоренция поради „непредвидени усложнения“ близо до манастира „Сан Марко“. Местният анализатор беше несигурен за провала, дори безпомощен за причината, поради която двамата бяха посетили на първо място професор Пескаторе. Разбира се, не бе имало време да се организира пълно проследяване в Европа, което означаваше, че Джаспърс е успял да се измъкне от наблюдението им. За късмет, бяха успели да засекат Трент шестнадесет часа по-късно на „Дълес“ сама и с паспорта си. Съобщението й беше ясно: Следвайте ме, а него оставете на мира.
Боб беше направил тъкмо това, още повече, че няколко часа по-рано от Италия бяха започнали да пристигат лоши вести. Пескаторе бе изчезнал, мислеха го за мъртъв, кабинетът му бе в пълен хаос, с петна от кръв като доказателство за смъртта му. Ранните новини от Италия не споменаваха двамата непознати гости, но полицията предпочиташе да не разкрива картите си. Дори и източниците на Комитета с добри позиции не можеха да изровят подробности. На Боб му беше много трудно да повярва, че Трент или Джаспърс могат да имат нещо общо с изчезването, затова продължаваше да си блъска главата защо един буквално неизвестен италиански специалист по политическа теория може да има нещо общо със Скентън и неговото обкръжение. Прекалено много променливи имаше в уравнението, за да се стигне до някакви определени умозаключения.
Всички тези проблеми обаче не бяха най-голямата болка. Причината за истинска тревога беше начинът, по който бе
По някакви причини ирландецът се затваряше в себе си. Боб също бе преживявал подобни душевни настроения — най-лошото беше след Аман. Тогава Стайн бе изпаднал в някакво странно състояние на съпреживяване; О’Конъл беше прекалено близо, прекалено наясно, бивш оперативен работник, който се виждаше отразен в изгубеното изражение на една жена, която с огромни усилия се държеше да не се свлече в пропастта на безумието. Той се бе затворил в себе си — двуседмичен отпуск, далеч над