себе си в стаята. Накрая вдигна поглед.
— Искате ли да ги опитате? — попита тя, с още по-напрегната отпреди минута усмивка.
Сара поклати глава.
— Надявах се да поговорим малко за училището.
Отново не последва реакция до момента, в който Алисън стрелна с поглед ъгъла на стаята с очевидно усилие да съхрани контрола върху себе си, и пое дълбоко въздух. Тя се обърна към Сара с овлажнени очи и с усмивка, неспособна да задържи сълзите й.
— Не обичам да говоря за това. — Когато изричаше думите, една сълза се търкулна по бузата й.
Сара внимателно усили натиска.
— Тогава защо ме помолихте да дойда?
— Нямам много често гости. — Алисън изтри с ръка сълзата. — Толкова е… хубаво… когато ми идват гости.
— Това ли беше причината?
За първи път от началото на разговора им Алисън я погледна в очите. Сара зърна нещо зад погледа й. Алисън бързо вдигна коляно към гърдите си, полагайки глава върху него, и отново заби поглед във фруктиерата.
— Училището беше много отдавна.
— Разбирам.
— Не, не разбирате. — В тона й отново нямаше нищо войнствено, само констатация на факта. — Никой не разбира. Нито Антон. Нито Лорънс. Никой. — Тя изгледа Сара с подути очи. Всичко беше наред, знаете, както трябваше и да бъде. Беше… толкова хубаво място. — Сълзи накъсаха усмивката й. — Всички се чувствахме на мястото си; всички се учехме — затова и бяхме там, разбирате. Учехме се как да бъдем силни, как да си вземаме онова, което ни се полага. — Очите й отново се стрелнаха към ъгъла и усмивката й се стопи. — И изведнъж всички изпаднаха в ярост… — Думите й се провлякоха в шепот, сълзи задавиха гърлото й. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне, но изведнъж се овладя. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Сара: — Ще си вземете ли плод?
Сара остана за момент загледана в нея, собствените й чувства щяха всеки миг да изригнат в сълзи — толкова познато чувство и отчаяно реално. Алисън беше с втренчен поглед, с очи непричастни към последните минути: само някакво странно напрежение, отдалечена от спомените си.
— Момчетата ли имате предвид? — попита спокойно Сара.
Нов момент на прояснение, после отново нищо. Алисън поклати глава, все така крехка, опитваща се да се владее.
— Момчетата? Не разбирам.
— Момчетата, които загинаха — отвърна Сара, — В училището.
Сълзите вече струяха открито; и въпреки всичко, това беше единствената й реакция. Лицето й си оставаше все така безстрастно. Само ръцете й се присвиваха и отпускаха.
— Не помня никакви момчета — поклати глава тя, с все така просълзено лице.
Но Сара знаеше. Тя знаеше от собствените си спомени — седмици, месеци, опитваща се да прогони от себе си отнетия от нея живот на хора. Несъзнателно присвиващите се и отпускащи се юмруци — несъзнателни механизми, внушени й от лекар-хипнотизатор, за да облекчат ужаса й. Изтрити спомени, докато се научи да ги приема такива, каквито са. От колко ли време се криеше Алисън зад подобни трикове? От колко време хората, отговорни за състоянието й, я караха да остава жертва на собственото си самопрезрение?
— Всичко е наред — каза Сара със спокоен глас. — Аз ви разбирам. Не е необходимо да си спомняте.
— Това беше хубаво място. — Алисън кимна с все още унесени очи. — И в един момент нещата се объркаха.
— Как? Как се объркаха?
Алисън поклати глава. Тя вдигна глава без всякаква увертюра, с внезапно съсредоточени очи.
— Беше погрешно да се опитва отново, нали? — попита тя.
Реакцията й изненада Сара.
— Да се опитва какво? — попита тя.
— Те отново ще сбъркат, нали?
Отново? Сара остана безмълвна.
— Антон си мисли, че не знам — продължи Алисън с втренчен поглед в някаква далечна точка, — но аз знам. Макар дори и да ми беше обещал. Макар дори и да ми беше казал, че всичко ще е наред, че той може да предотврати погрешния ход. — Тя погледна Сара. — Лошо е да бе прави отново. Знам. Виждала съм го.
Сара с огромно усилие успя да преодолее шока.
— Какво си видяла, Алисън?
Напрегната усмивка. Поклащане на главата.
— Лошо е да се опитва отново. Затова и ви казах да дойдете. Трябва да му кажете, че е погрешно.
— Да се опитва отново
Двете се вгледаха една в друга. Алисън стана, приближи се до рафта с книгите и измъкна няколко тома от долния рафт, откривайки видеокасета.
— Взех я от Антон. Взех я, за да науча. — След петнадесет секунди тя беше до телевизора и пъхаше касетата във видеокасетофона.
Екранът светна, преди Сара да успее да я попита. На него с големи черни букви изплава надпис:
Секунди по-късно буквите бяха заместени от тънка ивица в долната част на екрана, с електронен брояч, отмерващ секундите и минутите. Дата на записа — 7 април 1978 година. Място — Уинамет, Тексас. „Хиляда деветстотин седемдесет и осма — помисли Сара. — Господи, това никога няма да има край.“
Екранът оживя с група деца на не повече от шест или седем години, насядали около жена в средата на някаква стая, обозначена с името „Обучаващия кръг“. От тавана висеше знак под формата на полумесец, като всяка буква беше с различен нюанс на цветната хартия, очевидно продукт на детските ръчички. Жената беше към края на четиридесетте, с необходимата за тези хора нежност при работата с деца. Тя им четеше книга. След няколко секунди тя остави книгата настрани и погледна децата.
— Бедната Пепеляшка — започна тя. — Толкова много хора били лоши към нея. И наистина аз не мога да кажа нищо хубаво за сестрите й. А вие?
— Те изобщо не са били добри — обади се един малчуган, който толкова много искаше да зарадва учителката си, че думите излитаха от устата му. — Когато принцът дошъл да види краката им и Пепеляшка си сложила обувката, сестрите й много се озлобили, защото те не могли да я обуят. — Слабото поклащане на главата, лукавата усмивка, всичко това беше признак, че тълкуването бе свършило.
— Напълно съм съгласна — усмихна се учителката.
— Ненавиждам ги — заяви едно малко момченце отляво, подпряло главица върху ръката си, без дори и да има и най-слаба следа от злоба в гласа си. Просто. Директно. Точно.
—
Децата едно след друго се надпреварваха да изреждат дългия списък от несправедливости, като най- резкият отговор дойде от едно срамежливо момченце, което бе изчакало останалите да се успокоят.
